Ремо поклати глава.
— Поне една миля — отвърна Даг. — Така мисля. Ако можех, бих отвел всеки Езерняк, когото познавам, при онази редица мъртви, но сега ще трябва да разчитам на думите. — Може би думите бяха по-убедителни тук, след като Силвър Шоулс се простираше пред погледа на Ремо, отколкото в изолирания лагер Пърл Рифъл.
— Разбирам какъв е бил проблемът — заяви бавно Ремо.
„Благодаря ви, отсъстващи богове!“
— Само че не разбирам какво повече бихме могли да направим. Нали патрулираме, доколкото можем.
— Не е нужно да променяме обиколките. Просто… виж, работата е там, че ако хората от Грийнспринг знаеха повече за злините, за Езерняците, за онова, което правим, все някой щеше да ни е съобщил по-рано. Много хора — не всички, знам, че не е възможно, но много — можеха да бъдат спасени в Грийнспринг, а Боунмарш нямаше да е напълно съсипан, ако бяхме предупредени навреме и бяхме унищожили злината преди да започне да се измества на юг. А единственият начин фермерите да разберат повече е като ги научим.
Ремо се ококори.
— Че как ще успеем да ги научим?
Очевидно Ремо мислеше по-мащабно и вече не задаваше въпроси от сорта: „Че как бихме могли да научим дори един от тях. Те фермерите не могат…“ Даг едва сдържа усмивката си.
— Ако се налага да носим на гръб всеки фермер, няма да стане. Но можем поне да научим някои от тях, не навсякъде, на някои места, може би след като те ни научат на нещо друго. Така ще се спасим взаимно. Де да можеше да използват правилните оръжия и инструменти. Много ги бива в оръжията и инструментите. — Вдигна лявата си ръка. Куката и каишките проблясваха на бледата жълта светлина на фенера.
Ремо мълчеше и гледаше към брега.
След малко Даг отново заговори:
— Фаун и Уит са полудели да отидат да видят монетния двор, преди да тръгнем. Ти искаш ли да дойдеш?
Ремо се заслони напълно.
— Безопасно ли е Езерняци да се появяват там? — Досега младежът не бе посмял да слезе от „Завръщане“. Ако не го бяха накарали да помага при разтоварването, Даг бе сигурен, че изобщо нямаше да стъпи на брега.
— Да — отвърна Даг, без да се замисля. Подозираше, че Ремо ще тръгне след него просто по навик, ако покаже самоувереността на патрулен капитан. Нямаше нужда младежът да разбира, че тази самоувереност няма никакво покритие. — Освен това няма да сме сами.
— Ще си помисля — отвърна предпазливо Ремо. След малко каза: — Уит много обича парите. А парите са нищо, ако погледнеш същността им. Най-обикновени метални кръгчета.
— Дори парите да имат същност, тя се пренася в главите на хората — съгласи се Даг. — Но пък са много удобни за търговия. Те са паметта на договорката, която можеш да стиснеш в ръка и да отнесеш където пожелаеш. — Където ги познаваха. Четири огромни фермерски града — всичките разположени покрай реката, което беше интересен факт — изработваха свои пари освен монетите, останали от древността, които се появяваха от време на време. Собствениците на бараки за търговия имаха опит в сметките, предполагаше Даг, след като съчетаваха умело монетите, понякога, поне така бе чувал, не съвсем честно. В този случай хората започваха да се карат. Дори Езерняците използваха фермерски монети, при това не само докато патрулираха.
— Езерняшкият лагерен кредит е по-добър — заяви Ремо. — Бандитите не могат да те ударят по главата и да ти отнемат онова, което си е твое. Собствеността ти не представлява изкушение за хората със слаба воля или за жестоките.
— Не може да бъде откраднато, като размахат сопа, за да те сплашат — съгласи се Даг и се намръщи при спомена. — Затова пък може да бъде откраднато с думи. Истината ти казвам.
Ремо го погледна изумено, но преди да успее да попита как, Бо и Ход се върнаха — всъщност Ход връщаше Бо и се опитваше да го насочи по средата на мостчето.
Даг се учуди. Една от причините, поради които Бери се бе съгласила да отидат до монетния двор, въпреки че щяха да закъснеят с отпътуването, бе, че тази вечер не очакваше вуйчо си да се прибере. Бе решила, че двамата с Хоторн, който бе ходил с баща си в монетния двор, ще използват времето, за да потърсят Бо, докато Фаун и Уит обикалят.
Бо се караше на Ход.
— Така и не разбирам защо ме накара да изпия всичката тази вода. Тя просто зае мястото на хубавите напитки. А сега ми се пикае.
— На сутринта главата ти ще е по-ясна — увери го Ход. — Номера си го бива, знам аз.