Лодката се понесе към средата на реката и Фаун извади вълна и вретено, настани се на палубата, за да преде, да гледа брега и да мисли. Изглежда, Ремо бе използвал усета си за същност, за да намери мечето, въпреки че не му бе никак приятно да се мотае по фермерските земи. Ловът за Езерняците очевидно нямаше нищо общо с този на фермерите, тъй като те просто влизаха в гората, също както жена би влязла в килера, за да посегне към някой буркан. Младата жена обаче предположи, че за ловеца Езерняк е не по-малко опасно да убеди мечката да се остави да й одерат кожата, отколкото за фермера. Дали наистина бе така? Дали имаше други практически ползи от убеждението, не само когато се занимаваха с фермерите търговци и с хубави момичета? „А, да, и коне, и комари, и светулки.“ Трябваше да попита Даг.
Усука нишката, за да е по-плътна и да топли повече, освен това така щеше да изпреде къделята по-бързо. Напредна доста, преди да наближи време за обед. Желязната печка, мислеше си тя с копнеж, спокойно можеше да се инсталира на такава лодка и изобщо да не се мести. Щеше да е като любовна връзка — трябваше да я продадеш надолу по реката също както продаваха лодките, когато стигнеха края на пътя; понякога бедните продаваха лодките, в които живееха, но в повечето случаи се продаваха развалени, за дървен материал. По-голямата част от Греймаут бе построен от дървения материал на стари лодки. Поне така бе чувала. Никак не й бе приятно да мисли, че „Завръщане“ ще бъде разглобена, и се надяваше някой да я купи и да си направи на нея уютно жилище.
Тръгна към кухнята и откри Даг седнал на сгъваемата маса, отпуснал глава. Беше впил поглед в някаква сива купчина на бучки, останала в чинията с пая; лицето му бе изпито, със зеленикав оттенък.
— Какво е това, за бога? — попита Фаун и кимна към чинията. — Нали нямаш намерение да го ядеш? — Той наистина трябваше да похапне нещо, но за предпочитане нещо хранително. Това в чинията сякаш бе престояло прекалено дълго на дъното на реката.
— Последното парче пай от снощи — обясни той.
— Да не би това да е моят… — Тя се вгледа по-внимателно. — Даг, какво си направил?
— Изтръгнах му същността. Поне се опитах. Май открих лимита си.
— Даг! Нали ти казах две зрънца!
— Пробвах с двете зрънца. С тях се получи добре. Също и с петте, и с десетте. Време бе да пробвам с нещо друго. И това беше храна, нали?
— Беше, точно така! — Тя погледна сивата купчинка, обзе я отчаяние и ужас. Даг бързо смъкна приставката от ръката си, изпусна я и се наведе, притиснал лявата ръка към тялото си. Преглътна с мъка. Фаун хукна да вземе леген и му го поднесе тъкмо навреме. Той го грабна, обърна й гръб и се опита да повърне тихо, но не излезе много. Без да каже и дума, тя му подаде чаша вода, за да си изплакне устата.
— Благодаря.
— Това ли беше?
— Не съм сигурен. — Остави легена до себе си, за да му е подръка. — Чувствам се много странно. Все едно същността ми се опитва да се отърве от него, но не може. Тялото ми също се опитва.
— Но стомахът ти е празен.
— И добре, че е празен.
— По същия начин ли ти прилошава, когато използваш същността си, за да лекуваш?
— Не — отвърна тихо той. — Тогава ми се вие свят, все едно съм изгубил кръв, само че това усещане преминава бързо, докато сега ми е тежко, все едно съм прекалил с храната. Нещо е заседнало вътре. И в двата случая смущенията в същността оказват влияние върху тялото ми.
— А същността ти като кон ли е, или като куче?
Той мигна напълно объркан.
— Как така?
— Имахме кучета, които ядяха всякакви боклуци, които оставехме, и след това повръщаха, ако нещо не им понесе. А в повечето случаи нещата не ставаха за ядене. И все се случваше да направят белята на място, където ще настъпиш повръщаното. — Тя се намръщи. — Рийд имаше едно куче, чиято най-голяма радост бе да се търкаля във вонящи неща — лайна, мъртви опосуми — а след това пристигаше, за да сподели с теб радостта си. Такива са кучетата.
Даг притисна опакото на ръката си към устата си.
— Такива са… Сърдиш ли ми се, Искрице?
Тя поклати глава, въпреки че погледът й я издаваше. „Заслужаваш си го.“
— Минаваме на конете. Конете не могат да повръщат като кучетата. След като изядат нещо, което не им се полага, смятай, че белята е станала. Татко изгуби едно чудесно пони заради колики. Влязло в царевичната нива. Затова Флечър толкова следи оградите да са наред и внимава къде оставя кофите с храна. Понито беше негово. Така че, ако изтръгнеш същността на нещо гадно, можеш ли да се отървеш от него, или не?