Третият начин бе да чакат нивото на водата да се покачи. Екипажът бе възнегодувал, когато чу за тази възможност, но сега, разтреперани от студ, решиха, че така е най-разумно. Докато си подвикваха, за да решат какво да правят, чуха дълъг нисък сигнал — три остри изсвирвания, които прозвучаха нагоре по течението.
— Това е сирената на „Бързата костенурка“ — каза Бери.
Товарната лодка се появи иззад завоя, без да се отклонява от средата на реката. Мъж в сухи панталони на червено и синьо райе държеше рог, дълъг колкото ръката му, и махаше на оплескания с кал екипаж на „Завръщане“.
— Това е лодка, капитан Бери, да не ти рало! — провикна се той. — Да не би да се опитваш да прокараш нов канал? — Бери изсумтя възмутено.
Капитан Уейн бе пъхнал палци под зелените си кожени тиранти и се хилеше весело. Бери сви шепи пред устата си и се провикна.
— Ей, Уейн! Имаш яки мъжаги при теб! Я да ни дръпнете!
— Не знам, Бери… Какво ще кажеш за една целувчица?
Посинелият от студ Уит почервеня като варено цвекло.
— Козата Дейзи е готова! — отвърна Бери. — А пък аз си мислех, че си падаш по момичета.
Уейн поклати глава.
— Не става. Какъв ти е товарът?
— Главно масло, сечива от Трипойнт и стъкло.
Усмивката на Уейн стана още по-широка.
— Е, значи ние ще продадем нашите сечива и стъкло преди вас! Освен ако не отстъпиш за целувката.
— Нямаш ум в главата, само мускули — измърмори Бери. — Никога няма да се промениш. — После отново се провикна: — Какво става, момчета, всички ли сте такива слабаци, че не можете да дръпнете една лодка? Май на „Костенурка“ сте се събрали само женчовци. Жалко! — И им помаха с ръка.
Уейн вдигна ръка и плесна якия си бицепс.
— Добър опит, Бери!
Фаун се зачуди дали да не предложи тя да даде целувката вместо Бери, за да измъкнат „Завръщане“, но щом погледна грубите мъжаги на борда на лодката, реши, че не е много разумно.
— Ще ви посвиря! — предложи Бери.
Това предизвика разгорещен спор сред мъжете на „Костенурка“, така че Уейн, за да не се стигне до бунт, викна:
— Концерт и целувка!
Бери стисна зъби, после отвърна:
— Ще чакам дъждовете.
От другата лодка се разнесоха недоволни викове. Течението обаче ги носеше надолу и след няколко минути гласовете им вече не се чуваха, а накрая се скриха от поглед. Бери въздъхна дълбоко. Всичко бе съвсем добронамерено, помисли си Фаун, но лошото бе, че бяха все още заседнали на песъчливия бряг.
Пуснаха Копърхед да пасе на островчето. Беше скочил безпроблемно, напътстван от Даг, но трудното щеше да дойде по-късно, когато трябваше пак да го качат на „Завръщане“. Мъжете се измиха в реката, качиха се отново на борда и се скупчиха пред камината, а Фаун започна да готви рано, тъй като нямаше никакво друго занимание. Вечерта се очертаваше дълга. Мъжете потропваха с крака и търкаха длани, но най-сетне се преместиха, за да не й се пречкат, и тя се зае с пайовете и яхнията. Даг я попита дали не иска да й хване някоя риба, но кой знае защо, добродушното му предложение бе отхвърлено.
През нощта Фаун се събуди и видя, че Даг го няма. Отначало реши, че е излязъл, за да се облекчи, но тъй като той не се върна, тя се уви в едно одеяло и излезе да го потърси. От люка се процеждаше светлина, прекалено наситено кехлибарена, за да е от луната. Измъкна се навън и тихо затвори вратата. Нощният въздух бе студен, влажен, миришеше на окапали листа и река, долавяше се мирисът на мокра коза и сънени пилета, а звездите в небето пламтяха с ярка светлина.
Пейката бе дръпната от стената, Даг бе седнал в единия край, а на другия бе поставил фенер. Бе облякъл първите дрехи, които му бяха попаднали, беше рошав, без приставката на ръката. Мръщеше се към две малки купчинки овес и царевица, поставени на пейката между коленете му. Когато Фаун се приближи и застана над рамото му, той вдигна поглед и й се усмихна.
— Какво правиш? — прошепна тя.
Той прокара ръка през косата си, но така и не успя да я приглади.
— Отново започнах с овес. Реших, че няма да имаш нищо против.
Тя кимна.
— Да не би да имаш намерение да им изтръгнеш същността? — Не забеляза купчинки сив прах, което означаваше, че го е хванала навреме. „Навреме за какво?“ Може би присъствието й го бе спряло.
Той се намръщи.
— Замислих се. Дори злината не изтръгва същността на жертвите си чак до физическата структура — сивотата, която оставя след себе си, е ефектът от продължителното изсмукване. Тя изтегля единствено животворната същност, каймака, ако предпочиташ.
Фаун се намръщи.
— Дар ми разказа как се зареждат споделящите ножове. Ножът просто поема смъртната същност на човека. Човекът като цяло не се стопява. Същото важи и за злините.