Той отвори уста, след това я затвори.
— Добре казано. Аз обаче не възприемам споделящите ножове като средство за изтръгване на същността, по-скоро като начин за приемане на най-големия дар на същността. Аз… — Той сви вежди. След малко отблъсна мисълта, която го бе разсеяла, и продължи: — Живата същност е по-сложна, отколкото при инертните или мъртви неща — тя е по-светла, по-ярка, по-подвижна… освен това изглежда… — той пъхна пръст под чукана си и премести зрънце овес от дясната купчинка към лявата — по-лесно усвоима. Казвам го от гледна точка на коликите.
Тя пресметна по колко зърна има в купчинка. Бяха много повече от десет.
— Даг — попита уплашено. — С колко смяташ да опиташ?
Той прехапа устна.
— Помниш ли как в Рейнтрий всеки патрулен в лагера се опита да ме подсили, за да можем да се приберем по-бързо?
— Да.
— След известно време започнах да виждам трептящи тъмнолилави ореоли около нещата и Хохари ги накара да спрат. Каза, че ми трябвало повече време, за да поема подсилването.
— Досега не ми беше казвал за тия ореоли.
Той сви рамене.
— След ден изчезнаха. Та тогава реших, че трябва да пробвам. Предполагам, че трябва да сложа край на ежедневната си дажба от откраднати същности, когато крайчетата на нещата започнат да ми се привиждат оцветени в лавандулово.
Тя стисна устни, изпълнена със съмнение. Как можеше да го накара да престане да изпитва способностите си, след като и тя бе пълна с въпроси? Нямаше специалист по тези въпроси, който да му обясни. Той можеше да проучва тялото и същността си с тези опити и да се вслушва внимателно в отговорите. Нали все някой трябваше да пробва за пръв път — иначе нямаше да има специалисти.
— Все още ли мислиш, че ако поемеш повече същност, извлечена от храната, за да се възстановиш, ще можеш да лекуваш по-бързо?
Той кимна.
— Може би ще лекувам Езерняци, но аз искам да лекувам фермери и ако не успея да се справя с омайването… — Премести още едно зрънце. След него царевично зърно. След това изпъна гръб, мигна, извъртя се и я погледна.
— Имам ли лилав ореол? — попита сърдито тя.
Той посегна, премести ново зърно, мигна отново и заяви доволно:
— Вече имаш.
— Тогава престани!
— Добре — въздъхна той. Потри наболата си брада и погледна двете малки купчинки. — Виж ти!
— Какво?
— В тази купчинка — той посочи дясната — семенцата са живи. Ако ги посадиш и ги поливаш, ще покълнат.
— Може би — отвърна Фаун, тъй като цял живот се бе занимавала с това във фермата. — Ако засадиш достатъчно, все някое ще покълне. И много бурени.
— Тази купчинка — продължи той, без да обръща внимание на думите й, — са мъртви семенца. Ако ги засадиш, просто ще изгният.
По лицето му премина тъга и Фаун се зачуди дали не си представя малки трупове, заровени в земята. За бога, овесените зърна не бяха деца. Да, може би в известен смисъл бяха деца на овесените стръкове, но за човек, който имаше намерение да продължи да живее, подобни мисли бяха истинска лудост. Тя заговори бързо:
— Семената няма да поникнат и ако ги свариш. Това по какъв начин се различава от приготвянето на храна?
Той присви очи, след това в погледа му блесна благодарност.
— Имаш право, Искрице!
Тя го погледна внимателно. Лявата купчинка й се струваше по-безцветна от яркожълтите зърна в дясната. Посочи безцветните.
— Тези стават ли все още за ядене? Като сготвена храна?
Той, изглежда, не знаеше какво да й отговори.
— Нямам представа. Струва ми се, че са изгубили нещо.
— Ще те отровят ли?
— Наистина не знам. — Дълго гледа малката купчинка. — Ще пробвам да дам тази шепа на Копърхед, но той е на острова и ме притеснява, че е кон. Но нямаме куче. — Погледна с интерес козата Дейзи.
— Пием млякото на козата — побърза да му напомни Фаун. Той се обърна към клетките на пилетата. — Ядем яйца.
Той се намръщи и зарея поглед надалече. Фаун чу някакво драскане и видя миещата мечка на Хоторн до глезените на Даг да перва с лапка крака му. Даг се наведе, вдигна животинчето и го притисна до себе си с лявата си ръка. Малките лапи стиснаха ръкава му и черните очи заблестяха изпод черната маска.
— Даг! — ахна Фаун. — Недей!
— Конят, козата, пилетата не можело… Стига вече — заяви той. — Че кой друг на лодката яде зърно? Ход, но той не става. Няма да отровя животното.
— Просто не е редно. Поне попитай Хоторн дали може, обаче не виждам как ще му обясниш какво смяташ да правиш!
— Не мога да го обясня дори на себе си — въздъхна Даг. — Добре де. — Загреба едната купчинка и я поднесе към устата си.