— Недей! — Фаун вдигна ръка към устата си, за да заглуши писъка си.
Даг изви вежди.
— Не можеш да ми кажеш, че нямам право.
Фаун заподскача от ужас, стиснала здраво устни. Най-сетне се примири.
— Добре, дай ги на миещата мечка.
Той я погледна иронично и подаде едно зрънце на животинчето, но то не се заинтересува. Не стават, реши Фаун и се сети, че всички му дават по-вкусни неща. Но Даг настоя — тя предположи, че го е убедил — и мечето изяде почти цяла лъжица зърна. Когато Даг го пусна, то хукна нанякъде. Очевидно му нямаше нищо, или поне не умря веднага. Даг метна останалите зърна през борда и забърса космите от миещата мечка от дрехите си. Погледна клетката на пилетата.
— Храна, а? Какво ли ще стане, ако се опитам да изтръгна същността на някое пиле? Следващия път, когато решиш да свариш пилешка супа, Искрице, ми кажи.
Фаун се зарече, че скоро няма да вари пиле.
— Не знам, Даг. Мисълта, че изтръгваш същността на зърната, не ме притеснява особено, но ако изтръгнеш същността на пиле…
Даг разбра накъде вървят мислите й.
— Ще мога да изтръгна и същността на човек ли? Също като злина. Не знам. Човекът е по-голям. Подозирам, че мога да разкъсам същността на човек. Да, тази мисъл ме тревожи, благодаря ти, че се сети.
— Можеш да разкъсаш човек и същността му с бойния си нож и си го правил. Това ще бъде ли по някакъв начин различно?
— Още не знам — въздъхна Даг. — Искрице, наистина не знам. — Притисна я до себе си и допря чело до нейното. — От известно време се питам дали не съм се натъкнал на някакви лечителски тайни. Сега ме караш да си мисля, че става въпрос за тайните на майсторите на ножове. Те говорят за работата си дори още по-малко и сигурно имат основание, защото…
— Кажи! — настоя тя.
— Защото едва ли съм единственият човек с такива способности, освен ако злината не е успяла да ме омагьоса по някакъв начин. Как ми се искаше да има с кого да…
— Да поговориш ли? — За съжаление Ремо не беше подходящ; той бе чудесен млад патрулен, но не бе създател.
Даг поклати глава.
— Някой, с когото да поговоря спокойно.
— Хм. — Тя веднага го разбра.
— Хохари беше подходяща за тази работа, но тя е на езерото Хикори. Тя ме видя… Май не съм ти разказвал.
— Нови лилави ореоли ли? Това ли е?
— Извинявай, по онова време не знаех какво да мисля, затова не споменавах нищо. Когато чиракът й Отан се опитваше да подсили счупената ми ръка, не успя. Аз… разкъсах нишките, докато той се опитваше да ми прелее същност. Хохари беше там и наблюдаваше какво става.
— И?
— Опита се да ме вербува за лечител. Но се наложи да й напомня, че не мога да върша работа и с двете ръце. — Той вдигна чукана. — По-късно й хрумна да стана партньор на брата на Отан. Ако ми бе предложила да станем партньори двамата с теб, сигурно щях да приема и тогава щяхме да сме все още там, а не тук. Само че тя не посмя.
Фаун не можеше да реши дали това е добре, или зле, затова само наклони глава. Веднага се досети за нещо важно.
— Това е било преди да разкъсаш същността на злината в Рейнтрий, нали?
— Да.
— Значи тези нови способности — тя стисна лявата му ръка — не са някаква зараза, дошла от злината, защото вече си ги притежавал. Според мен не се превръщаш в злина. — „Иначе щеше да действаш много по-страшно, нямаше да се колебаеш чак толкова за всичко.“ — Стига това да е проблемът, който те тревожи.
По изражението му — отначало на ужас, след това на облекчение — разбра, че току-що е изрекла най-големия му страх. След като вече бе изречен обаче, той сякаш се смали.
— Признавам, че ми мина през ума. — Даг се усмихна и я притисна до себе си. — Ако се превърна в злина, ще продължиш ли да ме обичаш?
— Ако наистина се превърнеш в злина, ще ме изядеш и няма да ми задаваш тъпи въпроси — сопна се тя.
— Но поне ще разберем — заяви той.
— Ти поне ще разбереш. — Тя се замисли. — А може и да не разбереш. Ще си прекалено обсебен от собствената си мъка, за да видиш моята.
— Така е. Този път улучи право в целта. — Пръстите му докоснаха белезите на врата й, сякаш не за да кажат „забравих“, а „трябваше да се сетя“. Очите му потъмняха. — От онова, което съзрях в злината, мисля, че си права. Имаш невероятно точен начин да гледаш на нещата, Искрице.
Фаун само поклати глава. Този разговор не бе довел доникъде и нямаше смисъл да го продължават. Бе време да си лягат, защото и без това нямаше да измислят нищо. Тя взе фенера и влезе в каютата.
15.
Рано на следващата сутрин Даг се увери, че миещата мечка е добре, когато животинчето го побутна любопитно по ухото. Освен това се бе изакало в единия край на одеялото, не за пръв път, тъй като приемаше постелята им за свое убежище. Даг изнесе мръсотията с една пръчка навън, в кошарата на козата. Нямаше да се учуди, ако зърната с изтръгната същност бяха излезли цели или се бе получил някой по-странен ефект, но по всичко личеше, че са приети напълно нормално — нямаше следи от кръв или някакво друго поражение на вътрешностите на мечето. Значи можеше да оставя стерилни зърна, без да се притеснява, че това по някакъв начин ще навреди. Въпреки това продължаваше да се отнася подозрително към повторното им използване като храна. Дали не трябваше да си купи пилета в следващото селище, където спрат, и да се пробва на тях, но този път по-методично? Щеше да даде задачи и на Фаун, тъй като не бе сигурен, че ще успее да опази пилетата живи, а не искаше да допуска грешки.