Облегна се на парапета и загледа как светлината се превръща от оловна в сребърна, а сетне и в златна, когато есенното слънце се вдигна над хълмовете край обвитата в мъгла река. Предстоеше поредният студен ясен ден, също като вчера — и това не вещаеше нищо добро за заседналата на пясъчната ивица лодка. Но пък един ден почивка щеше да е добре дошъл. Може би с Фаун можеха да си направят пикник до другия край на острова. Той протегна усета си за същност, за да открие места, където никой няма да им пречи, и прецени, че има начин да се отърват от Уит, Ход, Ремо, Хоторн и миещата мечка. Островът бе дълъг две мили, богато обрасъл със зеленина, нямаше никакви следи от злини и хора.
Пое си рязко дъх, докато пробваше обхвата на усета си. Насочи го и към двата края на острова. Да, очевидно можеше да усети и единия, и другия край, където сушата потъваше под водата. След това го насочи към по-далечните хълмове, докосна дърветата, клюмнали в готовност за зимния си сън, усети съхнещите умиращи растения и ярката същност на семената им; множество дребни създания, които се заравяха, покриваха и гушеха из храстите; други прелитаха от клон на клон; попадна на семейство тромави мечки в една падина. „Върнал се е. Пълният обхват на усета ми се е върнал!“ Ех, защо не беше на езерото Хикори, за да се включи отново в патрула.
Чу трополене в кухнята и разбра, че Фаун започва да приготвя закуската, след това се скара на мечето и накара Хоторн да стане и да се погрижи за него. Устата му потрепна, когато се замисли как би постъпил, ако имаше възможност да се върне — със сигурност щеше да остане.
Закусваха бавно, обилно и спокойно. Слънцето се бе вдигнало високо над хълмовете, когато Фаун престана да мисли какво да сготви, за да е доволен екипажът на „Завръщане“. Младите мъже, обикновено доста лакоми, сега бяха станали безразлични и дори не пожелаха да слязат на острова, за да хванат нещо. Предпочетоха да мързелуват на лодката, поне докато Бери не им раздаде задачи.
— Всъщност имаш ли нещо против да взема Ремо и Ход. И Фаун — каза Даг. — Искам да пробвам нещо.
Бери го погледна.
— Да не би да е свързано с омайването на Ход?
— Аха — отвърна Даг и се учуди колко са се развили отношенията им. Можеше да изрече подобни думи съвсем открито и да го разберат правилно. Капитан Бери кимна.
— Няма проблем. — След това попита замислено: — Няма ли начин вие двамата Езерняци да докарате малко дъжд?
— Не знам как се работи със същността, за да се промени времето, съжалявам — отвърна сериозно Даг. — Може би древните езерни магьосници са ги умеели тези неща, преди светът да се раздели.
Бери го погледна.
— Даг, само се пошегувах.
— А, така ли.
Фаун го погали по ръката.
— Няма нищо. И аз не винаги разбирам хумора на патрулните. Но мога да ти кажа, че ако нещо е ужасно, патрулните решават, че е невероятно смешно.
Ремо май имаше да каже нещо по въпроса, но устата му бе пълна.
Отначало Даг си мислеше да се качи на покрива, но след това прецени, че е най-добре да е по-далече от останалите. Взеха малката лодка на „Завръщане“, за да отидат на брега, въпреки че можеха и да прегазят плитката вода. Помахаха на Бери и Уит, които се бяха заели да изровят част от пясъка с надеждата лодката да се освободи от пясъчния капан. На едно високо място, откъдето се виждаше речната долина и върбите, Фаун просна одеяло и всички насядаха в кръг с кръстосани крака и загледаха Даг. Ход беше нервен. Ремо се мръщеше. Фаун чакаше търпеливо.
Даг прочисти гърлото си и му се прииска да е по-сигурен в това, което върши.
— Фаун каза, че отговорът на загадката е някъде между нас, но просто не сме го намерили. Защо Ход е омаян, а Фаун не е? Защо Езерняците не се омайват един друг? Какво е предназначението на същността ни? Мисля двамата с Ремо да отворим същностите си докрай, да се опитаме да се подсилим един друг, като през цялото време се наблюдаваме внимателно.