Даг се съсредоточи, отвори сърцето си за нея, посегна и направи подсилване на десния й лакът. Ехото се върна към него също като целувка и по устните му затрепка усмивка.
— Видях го пак! — възкликна Ремо. — Мисля, че…
Даг се отпусна назад и избърса челото си.
— Видях. Почувствах. Да. Причината, поради която Фаун не е омаяна, е, че същността й се държи като същността на Езерняците. Така я чувствам, докато не й направя подсилване. При теб не беше така. Странно…
— Сигурно защото сте женени — предположи Ремо.
— Не съм сигурен. — Поне при Езерняшкия брак се трансформираше същност и доказателство за това бяха брачните върви. Само че Даг не можеше да се ожени за всичките си потенциални пациенти. Май това щеше да остане неразрешима загадка.
Нямаше с кого повече да пробват. Отговорът сигурно бе скрит в плетеницата на същността — или в липсата й. Даг легна по гръб и погледна гневно най-близката върба с окапали листа, а после вдигна поглед към обедното небе. Двамата с Ремо си бяха разменили същност, Даг бе разменил с Фаун. Никой не бе разменил с горкия Ход.
Или по-скоро никой не бе приел размяна с горкия Ход.
„Богове! Мога ли да го направя? Не искам частици от Ход в себе си!“
„Наистина ли искаш да се превърнеш в лечител на фермерите, старче? Истинският лечител не може да подбира пациентите си. Длъжен е да поеме всеки, който поиска помощ.“
— Не е истина. — Вдигна глава към небето, обзет от почуда. — Никога не е било истина.
— Кое, Даг? — попита Фаун с измъчен глас, който издаваше, че е на края на силите си. Беше свила устни, все едно бе сърдита.
— Не е истина — повтори той, — че Езерняците не се омайват. Ние се омайваме един друг непрекъснато.
— Какво? — стресна се Ремо.
Даг се усмихна. Вдигна лявата си ръка към Ход. Насочи леко подсилване към наскоро оздравялото коляно. Отвори същността си напълно, но с топлота, без резерви.
Връщането бе толкова силно, че Ремо възкликна. Потокът бе неочакван и мощен.
Ход се приведе, мигна, след това стисна крака си. По устните му затрепка усмивка.
— Я! — ахна той. — Усетих как изчезна. — И след малко попита: — Нали пак мога да съм ти приятел?
— Разбира се, Ход — отвърна Даг. — Разбира се, че можеш.
— Даг — обади се предупредително Фаун, — няма ли да ни обясниш? Готова съм да се обзаложа и да си изям шапката, че си направил нещо по-лошо, отколкото с оная риба.
— Току-що отомаях Ход! — заяви доволно Даг и се разтресе от беззвучен смях. — В известен смисъл.
— Първата част я разбрах — призна Фаун и зачака да й обясни втората.
— Предполагам, че гладът, който омаяният изпитва към непрекъснато подсилване, не е единствено защото човек се чувства добре. Това е опитът на същността да постигне вече познатия й баланс. Това е завършекът на размяната. Лошото е, че с всяко ново подсилване се блокира или по-точно казано, се отблъсква връщането на същността.
Даг продължи все така развълнувано:
— Това също така обяснява защо омайването не се случва при всички. Зависи от това колко отворен — или заслонен — се чувства Езернякът по отношение на фермерите — или към определен фермер. Аз бях отворен към Фаун от самото начало, така че при нея не се е получил дисбаланс. При Ход… не беше така. Досега. Разбрахте ли?
Предполагаше, че ще изплаши Ход и Ремо, ако скочи и заподскача като циркаджия, макар много да му се искаше.
Ремо не бе чак толкова ентусиазиран.
— Какво искаш да кажеш с това, че се омайваме непрекъснато? Не е вярно!
— Първо се омайваме, после се отомайваме. Това е размяна на същности, на баланс. Обзалагам се, че започва още с майчиното мляко и продължава цял живот — децата на Езерняците още от малки получават подсилване от близки, роднини, приятели, когато се наранят. Когато станат големи, се включват в патрула и някой им прави подсилване, те на свой ред правят на друг. Ние се движим в езеро от обменена същност. Вече ми е ясно защо Езерняците се чувстват нещастни и изолирани, когато са далече от своите.
На Ремо му бе интересно, въпреки че изпитваше известни съмнения.
— Сигурен ли си?
— Почти. Но да знаеш, че отсега нататък много ще внимавам.
— Това означава ли, че ще обучиш и други лечители да помагат на фермерите? — попита Фаун.
— Искрице, ако съм прав, всеки лечител, който знае този факт, може да лекува фермерите, без да ги омагьосва, стига да няма нищо против да отиде при тях. — Той се поколеба. Тази работа можеше да се окаже по-значителна, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Но пък работата на лечителите не бе за придирчиви страхливци.