Нов порив на вятъра придаде зловеща тежест на думите й.
След дълго мълчание Бар преглътна онова, което се канеше да каже на Ремо, и кимна.
— Благодаря за леглото, госпожо. И за храната. — Погледна намръщено Ремо, за да му даде да разбере, че отлагат разговора само временно.
Екипажът започна да се готви за лягане. След като пак погледна Даг, Бар се погрижи за оръжието си. Уит и Ход му помогнаха да си сложи нещата да съхнат. Хоторн и Бери метнаха кожите за гости пред огъня, а Фаун претопли риба, картофи и лук. Бар изгълта храната, сякаш бе гладувал, и изпи халбата бира, която Бо сложи пред него. Най-сетне всички се успокоиха и легнаха.
Когато Фаун най-сетне се отпусна до Даг, двамата преплетоха крака и тя зашепна:
— Да не би когато духна свещичките да си пожела да се появи Бар?
Даг потисна смеха си.
— Не съм, Искрице. — За момент замълча. — Не беше точно това.
— Просто исках да си сигурен, че последната изненада не съм я измислила аз.
— Измислила я е Ама Оспри. Как ми се иска да бях присъствал на разговора им. Сигурно е бил доста тежък. Май е дала на малкия да се разбере.
— Според теб Ремо трябва ли да се върне с него?
— Не съм аз този, който трябва да вземе решение.
— Първата вечер искаше той да си тръгне.
— На един млад патрулен ще му се отрази добре да пообиколи света.
— Нали каза, че нямаш намерение да го осиновяваш?
Той се отдръпна, за да я погледне, и присви очи.
— Ти да не би да помниш всичко, което съм казал? Това не е никак добре за един съпруг.
Тя се изкиска.
— Може и двамата да се приберат с подвити опашки. Тогава Ама ще ги приеме. Няма да се изненадам. Никой не иска да губи патрулните си. Въпреки това… Не ми се иска Ремо да си тръгне. Имах чувството, че съм постигнал нещо с него. Освен това много ми помогна с Ход.
Фаун се замисли.
— Слушай сега. Когато избягаш от нещо, бягаш към нещо друго. — Тя плъзна ръка по рамото му. — Ти например. Аз избягах от къщи и попаднах на теб. И ето че ще видя широкия свят заедно с теб.
— Тук харесва ли ти? На лодката?
— На всяка лодка ще ми хареса, стига да съм с теб. — Целуна го. — Добре ли прекара рождения ден?
— Беше най-хубавият от години. — Отвърна на целувката и добави бавно: — Най-хубавият досега, а ни чакат още много години заедно, Искрице. Нали?
Тя се зачуди дали да не го сръчка в ребрата заради това „Нали“, но той се прозя, краката й вече се бяха затоплили и тя усети как се унася.
На закуска Фаун откри, че също като и повечето млади животни, Бар е по-симпатичен, когато е сух и нагласен. Не бе сигурна на колко е години, тъй като снощи й се видя много изморен, но сега бе сигурна, че е по-младият от двамата партньори. Освен това се бе овладял и аргументите му се въртяха повече около Ремо — вече не се занимаваше толкова със себе си.
— Твоите хора се тревожат за теб — подхвърли той.
— Не бяха много разтревожени, когато ги видях за последен път — отвърна Ремо. — Дори никак.
— Ремо, помисли. Ама ни е дала срок. Нали не очакваш, че ще ни чака вечно?
Ремо мълчеше.
Бар продължи:
— Ако не се върнем в най-скоро време, тя ще престане да се притеснява за теб и ще се разсърди. Трябва да използваме момента.
Фаун не се сдържа.
— Не е ли редно да се притеснява и за двама ви?
Бар я погледна така, сякаш не знаеше дали е редно да говори с булката фермерка, или не. Накрая отговори.
— След като ми каза или да се върна с него, или изобщо да не се връщам, значи не.
— Оказва се, че Бар е излишен — измърмори Ремо.
Бар стисна зъби, но не каза нищо. Ремо го погледна малко изненадано.
След кратко мълчание, нарушавано единствено от мляскане и молби някой да подаде царевичния хляб и маслото, Ремо попита:
— А защо не спря някъде снощи в оня ужасен дъжд?
— Не го бях намислил така — призна Бар. — Има един сал наблизо и имах намерение да спра там, когато мръкне. Дъждът се усилваше и реших, че планът ми е добър. Едва ли в пороя щях да успея да си намеря друго сухо място. Само че попаднах на вас, преди да стигна до лагера.
— Да не би да говориш за лагера Фокс Крийк? — попита Даг. — Подминал си го преди десет мили.
— Не е възможно — отвърна Бар. — Почти през всичкото време бях отворил докрай усета си за същност — нали ви търсех. — Обърна се към Ремо. — Или пък тялото ти, носено по вълните.
— В това студено време тялото ми едва ли щеше да изплува толкова скоро — отвърна навъсено Ремо.
Даг сви вежди.
— Лагерът Фокс Крийк е зад хълмовете. Там са заприщили потока, за да направят малко езеро. След мръкнало едва ли има някой, който да е на сала.