— Мътните го взели! — Бар се намръщи, след това се оживи. — Е, така стана по-добре. Ако бях спрял там, щях да ви настигна чак тази вечер, а това означава, че трябваше да мина още петдесет мили. Най-малко. — Обърна се отново към Ремо. — Ето ти още една причина да се върнеш с мен. Всяка миля надолу по течението ни създава двойно повече работа на връщане.
— Проблемът не е мой — отвърна Ремо.
— Да, но е мой! — сопна се побеснелият Бар. — Течението е толкова силно, че един гребец доникъде няма да я докара! Трябват поне двама, а най-добре четирима за тази работа.
За да разсее Ремо, Фаун предложи:
— Можеш да размениш лодката си за кон в следващия град и да тръгнеш към Пърл Рифъл по суша.
— Тъпо предложение — отряза я Бар. Не забеляза, че и тя, и Даг се стегнаха, и продължи: — За тази стара лодка няма да взема дори един кон, камо ли два.
— Не ти трябват два — отвърна Ремо.
Уит очевидно не бе забравил старите си навици да дразни хората.
— А кой казва, че конят трябва да е добър?
Бар стисна зъби и го изгледа злобно.
Капитан Бери заговори бавно:
— Слушай ме внимателно, Ремо. Ти си се цанил за гребец. Ако ме зарежеш сега, ще ме оставиш без хора, а това не е редно. Не че се опитвам да те спра, но ако си решил да си тръгваш, поне изчакай до следващото село, където ще мога да наема друг на твое място.
— Разбира се — отвърна Ремо и погледна предизвикателно Бар. Бар не знаеше какво да каже, въпреки че по гримасата му Фаун реши, че пресмята колко още мили ще трябва да измине на връщане.
— Небето просветлява — обади се Бо. — Време е да отплаваме.
Бери кимна и каза:
— Аз, Ремо и Уит сме първа смяна.
Тези думи прекратиха разправията за следващите два часа. Това бе краят на закуската и Ремо и Бар излязоха да изхвърлят водата от лодката на Ремо, вдигнаха я и я вързаха на задната палуба, макар че щеше да пречи на всички. Ход и Хоторн се заеха със задълженията си в кухнята. Даг слезе на брега, за да доведе Копърхед, който чакаше под капещите дървета и цвилеше жално от ранни зори, а козата Дейзи му отговаряше със същия жален глас. Конят, изглежда, се зарадва, че се връща на лодката, и докосна Дейзи с нос. Колкото и да бе невероятно, двете животни се бяха сприятелили. Развързаха въжетата, тези от екипажа, които бяха на борда, ги прибраха, дружно оттласнаха „Завръщане“ от брега и бавно се отправиха надолу по течението. Реката изглеждаше тъмна, бърза и страшна тази сутрин, вятърът виеше студен и пронизващ и мъглата се носеше на парцали. Фаун отново се зае с дъждобраните, доволна, че има какво да върши в каютата.
Фаун седеше близо до прозореца, за да има повече светлина, и шиеше. Бар влезе в кухнята, погледна я предпазливо и почна да прибира изсъхналите си дрехи. Очевидно патрулите бяха обучени да пътуват с добре подреден багаж, каза си тя. Кимна му, за да го окуражи, ако му се прииска да говори с нея, макар да бе сигурна, че не му е нужна подкана. Това по-скоро важеше за притеснителния Ремо. Бар не бе имал никакви притеснения да разговаря с фермерски момичета в миналото. Но пък никога не бе попадал на фермерски жени, омъжени за Езерняк. Когато най-сетне заговори, думите му не бяха много обмислени.
— Май си яко вързана с Даг, а? — Седна пред огнището и почна да маже с масло някакви парчета кожа. Както се бе настанил, спираше цялата топлина. Може би все още му бе студено след вчерашния порой.
Вместо отговор Фаун вдигна лявата си китка, за да се види брачната връв.
— Какво ти казва усетът за същност?
Той смръщи нос в почуда.
— Не мога да си представя как вие двамата сте успели да я направите тази работа.
— Сплетохме ги заедно. Като партньори. Аз вложих същността си с кръв във връвта на Даг, а братът на Даг каза, че това било техника, която използвали създателите на ножове. Очевидно се е получило.
Бар примигна.
— Соун каза, че двамата сте заедно от Гласфордж. Много беше учуден, защото не предполагал, че Даг е от тези… та той е… ама нали никой никога… Езерняците обикновено не се женят за фермерки.
Явно се опитваше да се държи любезно. Би трябвало да каже „абсолютно никога“.
— Даг е необикновен човек.
— Ти даваш ли си сметка колко е стар? Знам, че на фермерите им се струва на трийсет и пет, може би на четирийсет, но на мен ми е ясно, че е много по-стар.
„Какво се опитваш да ми кажеш?“
— Петдесет и шестият му рожден ден беше вчера. Направихме му чудесно празненство. Ти изгълта остатъците, когато дойде.
— Така ли? — Бар я наблюдаваше все по-учудено. — Ти не разбираш ли, че той те е омаял?
— А ти не разбираш ли, че ме обиждаш? — отвърна спокойно тя.
Той се посви и стана ясно, че не е очаквал подобен отговор. Тя откъсна със зъби конеца, завърза го, след това взе нов.