— Не! — изрева възмутено Бар. — Не тръгвам без партньора си!
Даг вдигна вежди.
— Чу капитана. Ход, Уит, спуснете лодката му във водата. Фаун, Хоторн, донесете нещата му и ги хвърлете вътре. Ремо… ще ти помогна с него.
Всички се заеха с поставените им задачи. Фаун донесе постелята, стегнато навита, лъка и стрелите и ги метна в клатушкащата се лодка, след като Хоторн хвърли вътре останалата част от багажа.
Даг и Ремо поведоха Бар, въпреки че той увисна в ръцете им. Той се задърпа, но омекна, щом куката на Даг се допря до окото му.
— Никакви резки движения. Така е по-добре. Имаш избор — обясни Даг. — Можеш да слезеш в лодката от палубата или да се качиш в нея от водата.
Реката бе почти черна тази сутрин и дори тук, край брега, личеше колко силно е течението, тъй като рисуваше странни фигури по повърхността. Изглеждаше толкова студена, че Фаун нямаше да се изненада да види лед, въпреки че все още бе рано.
— Ще сляза — рече задъхано Бар и двамата го пуснаха. Той унило се прехвърли през парапета. Малката лодка се разтресе, докато се настаняваше на седалката. Ремо се наведе и я оттласна.
Бар се огледа и викна възмутено:
— Ей! Къде ми е греблото? — И вдигна ръце, докато лодката се отдалечаваше.
— Я го оставете! — провикна се доволно Уит. — Да се оправя както знае.
Бери стисна устни, взе едно от греблата на малката лодка, които бяха подпрени на стената на каютата, и го метна. То цопна на десетина метра от лодката на Бар и течението го понесе. Ако го бе метнала срещу течението, то щеше да мине покрай него и той щеше да го хване съвсем лесно.
— Ето ти греблото, патрулен! Догони го!
— Браво — похвали я Уит с блеснали очи.
Бар започна да ругае и да гребе с ръце, за да стигне до греблото.
— Кой му насини окото? — попита Фаун.
— Ремо — каза Уит. — И аз. И Ход, но той се страхуваше да го удари прекалено силно.
— Леле! — ахна Фаун.
— Той си го заслужи.
— Няма спор.
Мъглата скри лодката от погледите им, но ругатните не заглъхнаха още дълго.
Бери присви доволно очи.
— Така. Сега вече „Завръщане“ ще стане значително по-приятно място. — Изтупа си ръцете, все едно са мръсни, и поведе екипажа си към кухнята.
Фаун изчака Даг, който се бе подпрял на парапета и се вглеждаше в мъглата. Подозираше, че вижда много повече от нея. Не забеляза задоволство — той бе просто съсредоточен.
— Така — рече най-сетне Даг. — Успя да хване греблото.
— И повече няма да го видим, така ли? — попита тя с надежда.
Даг й се усмихна.
— Слушай сега. Той е Езерняк, далече от дома, за пръв път е съвсем съм. Няма да тръгне нагоре по реката сам, в това съм сигурен. Единственият му избор е да продължи по течението, като нас. Така че ще видим.
Тя се намръщи, обзета от съмнения.
— Ти искаш ли той да се върне?
— Не ми е приятно да изгубя един патрулен.
— Задържа Ремо. Не го изгуби.
— Не ми е приятно да изгубя двама патрулни точно толкова, колкото не ми е приятно да изгубя и един.
— Дано си открил у Бар нещо повече с помощта на усета си за същност, отколкото успях аз с очи и уши.
— Надявам се на същото, Искрице — въздъхна Даг.
17.
Времето се задържа облачно и студено. Хълмовете останаха зад тях и Бери обясни на Фаун, че излизат от Олеана и навлизат в равната Рейнтрий. По бреговете нямаше никакъв цвят, навсякъде бе кафяво, тук-таме се виждаха сиви дървета, сред които от време на време зърваха някое селце или ниви чак до водата. Вече не бе есен, но и зимата още не бе настъпила.
Бери държеше Ремо на руля, близо до себе си — вероятно, поне така реши Фаун, за да избегне нова намеса в същността, тъй като го караше да следи за препятствията, които Бо нямаше как да види. Бо поне не пренебрегваше лаконичните забележки на Даг. Очевидно навигацията бе друга работа, която Езерняците можеха да вършат, ако живеят сред фермери, освен лечителството. Когато Фаун се замисли за възможностите, се оказа, че фермерите и Езерняците могат да си сътрудничат в много отношения, въпреки че Езерняците се отнасяха презрително към всяка задача, различна от преследването на злини. Но нали все някой ден щяха да унищожат и последната злина? Какво щяха да правят патрулните, когато се окажеше, че за тях няма работа? „Едва ли ще стане по мое време“, бе казал Даг. Може би Езерняците се чувстваха най-добре, когато не мислеха за край, който нито един от тях нямаше да доживее да види.
На няколко пъти видя лодката на Бар, която се носеше по вълните пред тях, а вечерта й се стори, че вижда на брега огън, но след това заваля и далечният отблясък изчезна. На следващия ден лодката му изостана в сивите води, после „Завръщане“ зави и брегът я скри.