Училищните администратори само привидно се опитваха да ни контролират и може би разбираха на какво се дължат тези прояви. Във всеки случай бях израснал в училището и като всички останали и аз имах изблици на нервност. През последните двайсет мили преди да навърша пълнолетие се бях отдал на сексуални връзки с някои момичета — Виктория не беше сред тях, но това като че ли нямаше значение. Сега ние двамата щяхме да се оженим и изведнъж миналото придоби значение.
Може и да беше погрешно, но колкото повече говорехме, толкова повече ми се искаше да прогоня този призрак от миналото. Чудех се дали трябва да разкажа подробно за различните си преживявания, да обясня… Но Виктория изглежда контролираше разговора и го насочваше в посоки, които бяха взаимно приемливи. Може би и тя си имаше своите призраци. Започна да ми разказва нещо за живота в града и на мен ми беше интересно да го чуя.
Каза ми, че като жена на нея не й се полагало да заема отговорна длъжност и само годежът й с мен направил възможна настоящата й работа. Ако се беше сгодила за човек, който не е член на гилдия, от нея щеше да се очаква да ражда деца винаги, когато е възможно и да прекарва времето си във всекидневни домакински задължения в кухните, да шие дрехи или да върши всякаква друга физическа работа. Вместо това, сега тя можеше да има известен контрол върху бъдещето си и вероятно би мота да се издигне до поста на старши администратор. Точно в момента преминаваше курс на обучение, подобен на моя. Единствената разлика беше в това, че не се наблягаше толкова на практиката, колкото на теоретичното обучение. Затова тя беше научила далеч повече неща за града и как функционира той отвътре, отколкото аз.
Не се чувствах свободен да говоря за работата си навън, затова я слушах с голям интерес.
Тя сподели, че са й казали, че в града не достигат две основни неща: едното беше водата — което вече знаех от Малчускин, а другото — хората.
— Но в града има много хора — казах аз.
— Да… но броят на живородените бебета винаги е бил малък и непрекъснато намалява. Онова, което още повече влошава нещата, е, че се раждат предимно момчета. Никой не може със сигурност да каже защо.
— Заради синтетичната храна — вметнах язвително.
— Може би. — Тя не схвана намека ми. — Преди да напусна училището имах съвсем бегла представа как изглежда останалата част от града… но винаги съм смятала, че всички в него са родени тук.
— Не е ли така?
— Не. В града са доведени много жени с цел да се увеличи населението. Или по-точно, с надеждата да се раждат момичета.
— Майка ми е дошла в града отвън — казах аз.
— Така ли? — За пръв път, откакто се бяхме срещнали, Виктория се почувства неловко. — Не знаех.
— Мислех, че е очевидно.
— Предполагам, че е така, но никога не се бях замисляла.
— Няма значение — казах аз.
Виктория изведнъж млъкна. Това всъщност не ме засягаше особено и съжалих, че съм го споменал.
— Разкажи ми още нещо — помолих я аз.
— Не… няма много за разказване. Ами ти? Какво представлява гилдията ти?
— Интересна е — отговорих.
Освен че клетвата ми забраняваше да говоря, самият аз не изгарях от желание да обсъждам темата. От неочаквано умълчалата се Виктория останах с впечатлението, че има много неща за казване, но някаква предпазливост я възпира да го направи. През целия ми живот — или поне през онази част, за която имах някакви спомени — отсъствието на майка ми се приемаше за нещо безспорно. Винаги, когато бяхме говорили за това, баща ми се беше придържал към фактите и нямах усещането да съм опозорен по какъвто и да е начин. Всъщност много момчета в училището бяха в същото положение като мен, нещо повече, същото важеше за голяма част от момичетата. Ако темата не беше предизвикала такава реакция у Виктория, никога нямаше да се замисля за това.
— Ти си особен случай — казах аз, като се надявах да я върна на темата, подхождайки от друг ъгъл. — Майка ти е още в града.
— Да — отвърна тя.
Това явно беше краят на разговора. Реших да не настоявам повече. Така или иначе нямах огромно желание да обсъждам неща извън нас самите. Бях дошъл в града с намерението да опозная Виктория, а не да говорим за родословието си.
Но усетих, че разговорът не вървеше.
— Какво има от другата страна? — попитах аз, сочейки към прозореца. — Можем ли да отидем там?
— Ако искаш, ще ти покажа.
Последвах я извън стаята и по коридора, от който една врата извеждаше навън. Нямаше много за гледане: откритото пространство представляваше просто една алея между двете части на жилищен квартал. В единия край имаше дървено стълбище. Изкачихме се по него и излязохме на малка платформа. Там бяха поставени няколко дървени пейки и имаше достатъчно място да се движиш сравнително свободно. От двете страни платформата беше оградена от по-високи стени, зад които вероятно се намираха останалите части от вътрешността на града, а от страната, от която се стигаше до платформата, се виждаха покривите на жилищните блокове и алеята. Но нищо не пречеше на гледката от четвъртата страна и погледът можеше да обхване цялата местност около града. За мен това беше откритие: условията на клетвата предполагаха, че само членове на гилдиите имат право да виждат външността на града.