— Още ли искаш да се омъжиш за мен?
— Да.
— Въпреки че някой друг е решил вместо нас?
— Решението е добро — отвърна тя и ме задържа в прегръдките си още малко. — Ти не мислиш ли така?
— Така мисля.
След няколко минути Виктория ме попита:
— Ще ми разкажеш ли какво става извън града?
— Не мога.
— Заради клетвата?
— Да.
— Но ти вече я наруши. Какво значение има сега?
— Така или иначе няма нищо за разказване — отговорих. — Десет дни върших много физическа работа, без да знам защо.
— Каква физическа работа?
— Виктория… не ме разпитвай.
— Добре, разкажи ми за слънцето. Защо на никого в града не позволяват да го види?
— Не знам.
— Нещо не е наред с него ли?
— Едва ли…
Виктория ми задаваше въпроси, които самият аз трябваше да си задавам, а не го правех. Сред бъркотията от нови преживявания нямах време да обърна внимание на онова, което виждах, а още по-малко да го поставям под съмнение. Изправен пред тези въпроси — независимо дали щях да им отговоря или не, — аз самият търсех отговорите. Имаше ли някакъв проблем със слънцето, който можеше да застраши града? И ако беше така, трябваше ли това да се пази в тайна? Но аз бях видял слънцето и…
— Всичко си му е наред — продължих аз. — Но формата му е различна от тази, която си представях.
— То е сфера.
— Не, не е. Или поне не прилича на сфера.
— Е?
— Не трябваше да ти казвам, сигурен съм.
— Не може така — възпротиви се тя.
— Не мисля, че е важно.
— Важно е.
— Добре. — Вече бях казал твърде много, но какво можех да направя? — През деня не се вижда много добре, защото е много ярко. Но при изгрев или залез можеш да го видиш за няколко минути. Според мен е с формата на диск. Но има още нещо, не знам как да го опиша. В средата на диска, отгоре и отдолу, има нещо като сноп от светлина.
— Като част от слънцето?
— Да. Малко прилича на паяжина. Но е трудно да я различиш ясно, защото дори тогава то е много ярко. Онази нощ бях навън и небето беше ясно. Имаше луна и тя беше със същата форма. Но пак не я видях ясно, защото беше четвъртинка.
— Сигурен ли си?
— Това е, което видях.
— Но нас ни учеха друго.
— Знам — отговорих. — Но така е.
Не казах нищо повече. Виктория ми зададе още въпроси, но аз ги отклонявах, като казвах, че не знам отговорите. Тя се опита да разбере още нещо за работата, която вършех, но някак си успях да запазя мълчание. Вместо това й зададох въпроси за самата нея и скоро тази тема, която ми се струваше твърде опасна беше забравена. Тя не можеше да бъде избегната завинаги, но имах нужда от време, за да помисля. Малко по-късно правихме любов и после бързо заспахме.
На сутринта Виктория приготви закуска, взе униформата ми и я занесе за пране, а аз останах гол в стаята й. Измих се и се избръснах, после легнах на леглото и чаках да се върне.
Отново облякох униформата си: беше хладна и миришеше приятно, нямаше нищо общо с това, в което се беше превърнала от тежката ми работа навън.
Останалата част от деня прекарахме заедно и Виктория ме разведе из вътрешността на града. Той беше далеч по-сложно устроен, отколкото предполагах. Повечето от онова, което познавах дотогава, бяха жилищни и административни квартали, но градът представляваше много повече от това. Отначало се зачудих как бих могъл да се ориентирам, но Виктория ми посочи картите на града, закачени на няколко места по стените.
Забелязах, че са променяни многократно, но една специално привлече вниманието ми. Бяхме на едно от долните нива на града и до наскоро преработената карта имаше много по-стара, запазена зад лист прозрачна пластмаса. Разгледах я с голям интерес, като забелязах, че указанията бяха напечатани на няколко езика. От тях разпознах единствено френски и английски.
— На какви езици са другите? — попитах я.
— Този е на немски, а другите са на руски и италиански. А това — тя посочи към някакви сложни йероглифи — е на китайски.
Погледнах картата по-отблизо и я сравних с другата до нея. Виждаше се, че в града бяха настъпили много промени между съставянето на двете карти.
— Защо е на толкова много езици?
— Произлизаме от група от смесени националности. Смятам, че английският е бил най-използваният език в продължение на хиляди мили, но невинаги е било така. Моето семейство е с френски произход.
— А, да — промърморих аз.
На същото това ниво Виктория ми показа завода за синтетични материали. Тук от дървесина и растения се произвеждаха протеинови заместители и други органични сурогати. Миризмата беше много силна и забелязах, че всички хора, които работеха в завода, трябваше да носят маски. Двамата с Виктория преминахме бързо в следващата зона, където се извършваха изследвания за подобряване на консистенцията и вкуса. Тя ми каза, че ще работи точно тук.