— Но… не искаш ли да съм с теб? — попита той.
Тя се приближи и взе ръката му.
— Естествено — отвърна тя. — Но си спомни какво каза. Клетвата не е толкова строга, колкото си мислеше. Знам, че заминаваш и когато се върнеш, няма да има повече неизвестност. Тук си имам достатъчно занимания и ако онова, което Търговец Колингс ти е казал за клетвата, е вярно, ще можеш да ми разкажеш какво се върнеш.
Хелуърд не беше сигурен дали е разбрал правилно смисъла на думите й. От известно време той беше придобил навика да споделя с нея много неща, които виждаше и вършеше извън града и Виктория го слушаше с огромен интерес. Той вече не виждаше нищо нередно в това, да разговаря с нея, макар да го тревожеше фактът, че тя продължава да проявява определен интерес, въпреки че според него повечето неща бяха дреболии от ежедневието.
Сега вече той нямаше никакви лични причини да отлага пътуването в миналото, а и всъщност беше развълнуван от тази мисъл. Толкова много беше слушал за това, основно намеци и неясни обяснения и сега беше настъпило време самият той да поеме по този път. Джейз се беше върнал в миналото; може би щяха да се срещнат. Той искаше да го види отново. Много неща се бяха променили след последната им среща. Дали биха се познали?
Виктория не дойде да го изпрати. Когато тръгна, тя все още спеше в стаята си. През нощта се бяха любили нежно и спокойно, като се шегуваха, че го правят за последно. Тя се беше притиснала към него, когато той я целуна за довиждане, а щом затвори вратата и тръгна по коридора, му се стори, че я чува да плаче. Той се спря за миг, поколеба се дали да не се върне при нея, но след кратко колебание продължи по пътя си. Не виждаше смисъл да удължава сбогуването.
Клаузвиц го очакваше в стаята на Изследователите на бъдещето. В единия ъгъл беше струпана някаква екипировка, а върху масата — разгърната голяма карта. Сега той се държеше различно от предишния път. Веднага щом Хелуърд беше допуснат в стаята, Клаузвиц го отведе до бюрото и без предисловия му обясни какво трябва да направи.
— Това е подробна карта на земите на юг от града и е в линеен мащаб. Знаеш ли какво означава това? — Хелуърд кимна. — Добре. Един инч от него се равнява грубо на една миля… но в права линия. След време няма да имаш вече нужда от нея. В момента градът се намира тук, а селището, което трябва да намериш, е тук. — Клаузвиц посочи към няколко черни точки в другия край на картата. — За момента това са точно четирийсет и две мили оттук. След като напуснеш града, ще откриеш, че разстоянията, както и посоките са объркващи. Най-добрият съвет, който мога да ти дам, който даваме на всички наши чираци, е да се движат по следите, оставени от града. Когато тръгнеш на юг, те ще са единственият ти контакт с града и единственият начин да намериш обратния път. Рововете, изкопани за траверсите и основите, би трябвало още да личат. Разбра ли?
— Да, сър.
— Предприемаш това пътуване с една-единствена цел. Трябва да се погрижиш жените, които ти поверяваме, да пристигнат невредими в селото си. Когато това стане, ще се върнеш в града незабавно.
Хелуърд правеше изчисления на ум. Той знаеше колко време му е нужно, за да измине една миля… само няколко минути. При цял ден преход в горещо време можеше да се надява, че ще изминава поне дванайсет мили; с жените, които щяха да го забавят — половината. Шест мили на ден означаваше седем дни на отиване и три-четири дни на връщане. В най-добрия случай би могъл да се върне в града след десет дни… или една миля, както се измерваше изтеклото време в града. Изведнъж се зачуди защо му бяха казали, че няма да успее да се върне навреме за раждането на детето си. Какво беше споменал Клаузвиц онзи ден? Че ще отсъства десет или петнайсет мили… може би дори сто? В това нямаше никакъв смисъл.
— Ще трябва да измерваш разстоянието по някакъв начин, за да знаеш кога си навлязъл в периметъра на селището. Между града и селището имаме трийсет и четири точки, където сме правили дупки за анкерите. На чертежа са обозначени като прави линии напречно на релсите. Няма да е трудно да ги откриеш, въпреки че после върху тях са положени железопътните линии. Те оставят доста ясни следи по земята. Придържай се към лявата външна линия. Тоест, най-дясната като вървиш на юг. Селището се намира от тази страна на железопътната линия.
— Жените сигурно ще познаят мястото, където са живели? — запита Хелуърд.
— Точно така. Сега… екипировката, от която ще имаш нужда. Всичко е тук и те съветвам да я вземеш. Не си мисли, че може да минеш без нещо от нея, защото ние знаем какво правим. Ясно ли е?