Спасение от горещината намериха в една горичка, която Хелуърд си спомняше отпреди, когато помагаше за разчистването преди монтирането на релсите. Те седнаха в сенките, изчаквайки да отмине най-голямата жега.
Вече бяха минали покрай пет анкерни дупки за кабелите: оставаха още трийсет и три. Чувството на неудовлетвореност от бавното им придвижване отслабваше; Хелуърд разбираше, че дори и сам едва ли би могъл да се движи по-бързо. Теренът беше прекалено тежък, а слънцето — жарко.
Той реши да изчака два часа в сянката на дърветата. Росарио се беше отдалечила на известно разстояние от него и играеше с бебето си. Катерина и Лусия седяха под едно дърво. Бяха свалили обувките си и разговаряха тихо. Хелуърд затвори очи за няколко минути, но скоро го обхвана безпокойство. Излезе от горичката и отиде при следите, оставени от четирите релсови линии. Погледна наляво и надясно, на север и на юг: линията вървеше права и центрирана, като следваше извивките на земните възвишения и склонове, но неизменно се придържаше към вярната посока.
Той остана там няколко минути, като се наслаждаваше на усамотението си и си пожела времето да се промени и небето да се заоблачи, макар и за кратко. После се замисли дали няма да е по-добре да почиват през деня и да пътуват през нощта, но в крайна сметка прецени, че ще е твърде рисковано.
Тъкмо се канеше да се върне при дърветата, когато изведнъж забеляза някакво движение на около миля южно от него. Скри се зад един дънер и застина в очакване.
След секунда видя, че някой върви по железопътната линия към него.
Хелуърд си спомни за арбалета си, сгънат в раницата, но вече беше прекалено късно да се връща за него. На един-два метра встрани от дънера имаше храсталак и той се насочи тихо към него. Сега беше прикрит по-добре и се надяваше, че не се вижда.
Фигурата се приближаваше и след няколко минути Хелуърд с изненада видя, че мъжът носеше униформата на чирак от някоя от гилдиите. Първата му реакция беше да излезе от скривалището си, но той не се поддаде на импулса и остана на мястото си.
Когато мъжът се приближи на по-малко от петдесет метра, Хелуърд го позна. Това беше Торолд Пелъм, момче няколко мили по-голямо от него, напуснало училището преди доста време.
Хелуърд излезе от скривалището и се изправи.
— Торолд!
Моментално Пелъм застана нащрек. Той вдигна арбалета си, насочи го към Хелуърд, после бавно го свали.
— Торолд… аз съм. Хелуърд Ман.
— Боже, какво правиш тук?
Те се разсмяха, след като осъзнаха, че и двамата бяха тук по една и съща причина.
— Пораснал си — отбеляза Пелъм. — Беше още хлапе последния път, когато те видях.
— В миналото ли беше? — попита Хелуърд.
— Да. — Пелъм посочи с поглед в северна посока, където минаваше железопътната линия.
— Е и?
— Не е онова, което предполагах.
— Какво има там? — попита Хелуърд.
— Вече си в миналото. Не го ли усещаш?
— Какво да усещам?
Пелъм го погледна за миг.
— Тук не е толкова лошо. Но пак се усеща. Може би още не го усещаш. Засилва се бързо, колкото по на юг отиваш.
— Кое? Говориш със загадки.
— Не… просто не може да се обясни. — Пелъм пак погледна на север. — Наблизо ли е градът?
— На няколко мили. Не е далеч.
— Какво стана с него? Намериха ли начин да се движи по-бързо? Нямаше ме за кратко време, а градът се е придвижил много по-надалеч, отколкото си мислех.
— Не се движи по-бързо от обичайното.
— Малко по-назад има рекичка, над която е бил построен мост. Кога е станало това?
— Преди около девет мили.
Пелъм поклати глава.
— В това няма смисъл.
— Загубил си представа за времето, това е..
— Предполагам, че е така. — каза Пелъм и се усмихна. — Слушай, сам ли си?
— Не — отвърна Хелуърд. — С мен има три момичета.
— Как изглеждат?
— Добре. В началото беше малко трудно, но вече се опознахме.
— Хубави ли са?
— Не са лоши. Ела да ги видиш.
Хелуърд го поведе обратно през дърветата и не след дълго зърнаха момичетата.
Пелъм подсвирна:
— Уха… страхотни са. Ти… нали се сещаш?
— Не.
Тръгнаха обратно към железопътната линия.
Пелъм каза:
— А ще го направиш ли?
— Не съм сигурен.
— Един съвет от мен, Хелуърд, ако ще го правиш, побързай. Иначе ще стане твърде късно.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще разбереш.
Пелъм се засмя жизнерадостно, после продължи по пътя си на север.
Почти веднага всички мисли и намерения за отношенията, за които намекваше Пелъм, излетяха от ума на Хелуърд. Росарио нахрани бебето си преди да тръгнат и те бяха вървели едва няколко минути, когато състоянието на детето рязко се влоши.