Катерина се изплъзна от прегръдките му и се изправи. Заподскача из плитчините, като се отдалечаваше от него и хвърляше пръски. Хелуърд я последва и я настигна на брега. Лицето й беше сериозно. Тя обгърна с ръце врата му и го дръпна към себе си. Целуваха се известно време, после излязоха от водата и се скриха във високата трева, която растеше на брега. Легнаха и започнаха да се целуват още по-страстно.
Докато се отделят един от друг, облекат и върнат в палатката, Росарио и Лусия вече ядяха жълтата каша. Никоя от двете не каза нищо, но Хелуърд видя Лусия да се усмихва на Катерина.
Половин час по-късно бебето пак започна да повръща… и както го държеше загрижено, Росарио изведнъж го бутна в ръцете на Лусия и побягна. Няколко секунди по-късно я чуха да повръща край потока.
Хелуърд се обърна към Катерина:
— Ти добре ли си?
— Да.
Хелуърд помириса храната, която ядяха. Беше нормална, неприятна, но не и развалена. Няколко минути по-късно Лусия се оплака от силни болки в стомаха и пребледня като платно.
Катерина тръгна нанякъде.
Хелуърд беше отчаян. Единственото, което като че ли им оставаше в момента, беше да се върнат в града. Ако храната им е развалена, как щяха да оцелеят през остатъка от пътуването?
След известно време Росарио се върна в лагера. Изглеждаше изтощена и бледа и се отпусна на земята в сянката. Лусия й даде да пие от манерката. Самата Лусия също беше пребледняла и се държеше за корема, а бебето продължаваше да пищи. Хелуърд не беше подготвен да се справи с подобна ситуация и нямаше никаква представа как да им помогне.
Отиде да търси Катерина, която изглежда не беше засегната от болестта.
Намери я при потока. Тя се връщаше към лагера, и носеше диви ябълки, които, беше намерила по пътя. На външен вид бяха червени и зрели, и Хелуърд опита една. Беше сладка и сочна… но после си спомни за предупреждението на Клаузвиц. Разумът му нашепваше, че Клаузвиц греши, но той с неохота я върна на Катерина и тя я доизяде.
Изпекоха една от ябълките в жаравата, после я смачкаха на каша и на малки хапки я дадоха на бебето. Този път то не повърна храната и започна да гука доволно. Росарио беше все още твърде слаба, за да се грижи за него, затова Катерина го сложи в люлката му и след минути то заспа.
Лусия престана да повръща, въпреки че стомахът продължи да я боли през цялата сутрин. Росарио се възстанови по-бързо и изяде една ябълка.
Хелуърд довърши остатъка от жълтата синтетична храна… и не му прилоша.
По-късно същия ден той се изкачи на възвишението над потока и тръгна по северната му страна. Тук, няколко мили назад във времето, много хора бяха пожертвали живота си в името на това градът да премине през пропастта. Сцената все още беше пред очите му и въпреки че повечето от оборудването, използвано от града, беше преместено, споменът за онези дълги дни и нощи, прекарани в тичане, за да се завърши мостът, изплуваха в него. Той погледна към южната страна, точно там, където беше построен мостът.
Проломът не изглеждаше толкова широк, колкото тогава, нито пропастта толкова дълбока. Може би поради силното му вълнение в онзи момент, пропастта му се беше сторила такова непреодолимо препятствие.
Само че… тя със сигурност беше по-широка?
Той си спомни, че когато градът прекосяваше моста, железният път беше дълъг поне шейсет метра. Сега му се струваше, че на мястото, където беше построен мостът, пропастта е широка едва десетина метра.
Хелуърд спря и се загледа при отсрещната страна като недоумяваше как би могло да се получи това очевидно противоречие. Тогава му хрумна една идея.
Мостът беше построен според доста точни инженерни изчисления; самият той беше работил в продължение на много дни по строежа на носещите кули и знаеше, че те бяха издигнати на еднакво разстояние една от друга от двете страни на пропастта, за да може градът да премине между тях.
Това разстояние беше около трийсет.
Той отиде до мястото, където беше издигната една от северните кули и тръгна към нейния двойник. Отброи петдесет и осем крачки.
Върна се обратно и опита пак: този път бяха шейсет крачки.
Опита пак, този път с по-широки крачки: петдесет и пет.
После застана на ръба на пропастта и погледна надолу. Спомняше си съвсем ясно колко далече му се струваше потокът, когато строяха моста. Сега беше съвсем лесно да се спусне до мястото, където лагеруваха.