Билото на хребета се удължи и сега се намираше под тялото му. Силата, която го влечеше на юг, го пое и го изтласка през хребета. Въжето се опъна и той увисна хоризонтално.
Онова, което допреди малко представляваше планина, се превърна в твърда издатина под гърдите му, коремът му се намираше там, където преди беше долината, краката му трескаво търсеха опора в изчезващия хребет на онова, което преди беше друга планинска верига.
Беше се проснал върху повърхността на света — гигант, полегнал върху някогашна планинска местност.
Той се надигна като се опитваше да заеме по-удобно положение. Когато изправи глава, дъхът му изведнъж секна. От север духаше силен, леден вятър, но въздухът беше разреден и не му достигаше кислород. Отново наведе глава, като опря брадичката си на земята. На това ниво можеше да поема въздух през носа си, за да диша.
Беше ужасно студено.
Имаше облаци, които, носени от вятъра, се стелеха ниско над земята, подобно на бял чаршаф. Те прииждаха към него и се разстилаха в лицето му като пяна при носа на кораб.
Устата му беше под тях, очите му над тях.
Хелуърд погледна напред през изтънялата, разредена атмосфера над облаците. Обърна поглед на север.
Намираше се на върха. Целият свят беше под краката му.
Виждаше всичко.
На север земята беше равна и плоска. Само в центъра, тя се надигаше и образуваше съвършено симетрично, извисяващо се, виещо се вдлъбнато острие. Тя се стесняваше, ставаше все по-дълго и източено, и се издигаше толкова високо, че краят не се виждаше.
Цялата палитра от цветове беше събрана в него. Имаше широки участъци от кафяво и жълто, с късчета зелено. По-нататък на север беше небето: чисто, сапфирено синьо, толкова ярко, че заслепяваше очите. Над всичко това се простираха белите облаци в издължена, рядка вихрушка от искрящи рояци снежинки. Слънцето залязваше. Червено на североизток, то пламтеше на невъзможния хоризонт.
Формата му беше същата. Широк, плосък диск, който би могъл да е екваторът; в самия му център, както на север, така и на юг, полюсите му представляваха издигащи се вдлъбнати остриета.
Хелуърд беше виждал слънцето толкова често, че вече не поставяше под съмнение вида му. Но сега той знаеше: светът имаше същата форма.
9
СЛЪНЦЕТО ЗАЛЕЗЕ И СВЕТЪТ ПОТЪНА В МРАК.
Сега притеглянето на юг беше толкова силно, че тялото му едва докосваше онова, което някога бяха планини под него. Той се държеше за въжето в мрака и имаше чувство, че виси на вертикална скална стена; разумът му нашепваше, че е все още в хоризонтално положение, но възприятието му казваше друго.
Вече нямаше вяра на якостта на въжето. Хелуърд се протегна напред, вкопчи се с пръсти в две малки издатини от втвърдена вулканична лава (дали някога не са били планини?) и се изтегли напред.
Повърхността по-нататък ставаше още по-гладка и Хелуърд едва намери нещо, за което да се хване здраво. С усилие установи, че може да забие пръсти достатъчно дълбоко в земята, за да намери временна опора. Отново се издърпа напред: едва няколко сантиметра…. но в друг смисъл, те се равняваха на няколко мили. Притеглянето на юг не отслабваше.
Отказа се от въжето и запълзя напред на ръце. След още няколко сантиметра стъпи върху ниския хребет, който някога представляваше планина. Напрегна мускули и отново се придвижи напред.
Постепенно притеглянето, което изпитваше върху себе си, започна да отслабва, докато накрая вече не му бяха нужни толкова отчаяни усилия, за да се задържи. Хелуърд се отпусна за момент, като се опитваше да възстанови дишането си, но в същия миг почувства, че притеглянето отново се усилва и продължи напред. Не след дълго се отдалечи достатъчно, за да се опре на ръце и колене.
Не погледна на юг. Какво ли беше останало зад гърба му?
Пълзя дълго, докато почувства, че може да се изправи. Направи го, като се наклони на север, за да противодейства на силата. Продължи напред, усещаше как необяснимото притегляне постоянно отслабва. Скоро почувства, че се е отдалечил достатъчно от зоната, където то беше най-силно, и седна на земята, за да си почине.
Погледна на юг. Всичко беше потънало в мрак. Облаците, които допреди малко се носеха около лицето му, сега се бяха издигнали нагоре. Те закриваха луната, в чието съществуване Хелуърд, в своята наивност, никога не се беше съмнявал. Тя също имаше странна форма; той я беше виждал много пъти и винаги я беше приемал такава.