Продължи да върви на север, като усещаше, че притеглянето все повече отслабва. Пейзажът около него беше мрачен и без отличителни черти, и той не му обръщаше внимание. Една-едничка мисъл владееше ума му: да се отдалечи достатъчно преди да си почине, за да не бъде издърпан обратно в зоната на привличането. Сега той беше научил една основна истина за този свят, а именно, че повърхността наистина се движеше, както беше казал Колингс. Горе на север, където беше градът, повърхността се придвижваше почти недоловимо бавно: с около една миля на всеки десет дни. Но по-далеч на юг тя се движеше по-бързо и ускорението беше експоненциално. Видя го по начина, по който се промениха телата на момичетата: само за една нощ повърхността се беше придвижила достатъчно, за да предизвика страничната деформация на телата им, но той самият беше останал незасегнат.
Градът не можеше да си позволи почивка. Съдбата му беше да се движи непрестанно, защото ако спреше, щеше да започне дългото бавно завръщане назад — към миналото — и в крайна сметка щеше да стигне до зоната, където планините се превръщаха в ниски хребети, и привличане щеше да го понесе към гибелта му.
В този момент, докато вървеше бавно на север през странната, потънала в мрак местност, Хелуърд не можеше да намери логично обяснение на онова, което беше преживял. Всичко се случваше в разрез с логиката: земната повърхност беше твърда, тя не можеше да се движи. Планините не се деформираха, когато се изкачваш по склоновете им. Хората не се смаляваха до трийсет сантиметра; пропастите не се стесняваха; бебетата не се задушаваха от майчиното мляко.
Беше късно, но Хелуърд не чувстваше умора, а само отпадналост от физическите усилия по планинския склон. Стори му се, че денят е минал бързо; по-бързо, отколкото би повярвал.
Вече беше отдалечил от зоната на максималното притегляне, но все още го усещаше и не искаше да спре. Не можеше да заспи с мисълта, че земята под него ще се раздвижи и ще го отнесе безвъзвратно на юг.
Той беше микрокосмос на града: и също, като него не можеше да си позволи почивка.
Накрая умората надви, той се просна на коравата земя и заспа.
Събуди се при изгрев-слънце и първата му мисъл беше за притеглянето от юг. Разтревожен, той скочи на крака и изпробва равновесието си: притеглянето беше налице, но не по-силно от последния път.
Погледна на юг.
Колкото и невероятно да му се струваше, планините си бяха там.
Не можеше да е истина. Той ги беше видял, беше почувствал как се смаляват и изчезват. И сега те си бяха на мястото: стръмни, с неправилна форма, покрити със сняг.
Хелуърд намери раницата си и провери съдържанието й. Беше загубил въжето и куката, а повечето неща от екипировката бяха останали при момичетата, когато ги напусна, но все още имаше манерка с вода, спален чувал и няколко пакета суха храна. Щеше да му е достатъчно, за да преживее известно време.
Хапна малко и после метна раницата на гърба си.
Вдигна поглед към слънцето, този път твърдо решен да не бърка посоката.
Тръгна на юг към планините.
Притеглянето бавно се засилваше и го дърпаше напред. Планините, като че ли почнаха да се смаляват. Пръстта, върху която стъпваше, стана по-твърда, а теренът отново беше осеян с разтопени напречни слоеве.
Над главата му слънцето се движеше по-бързо, отколкото имаше право.
Борейки се с притеглянето, Хелуърд спря, когато видя, че планините са само вълнообразна редица от ниски хълмове.
Не беше екипиран, за да продължи нататък. Обърна се и тръгна на север. Час по-късно се спусна нощта.
Продължи да върви в мрака, докато усети, че притеглянето отслабва и спря за почивка.
На разсъмване, планините се виждаха ясно… и приличаха на планини.
Не направи опит да тръгне, а изчака. С напредването на деня се покачваше и претеглянето. Движението на земната повърхност го носеше на юг към планините… и докато наблюдаваше и чакаше, видя как те бавно се разтягат настрани.
Премести лагера, придвижвайки се на север преди падането на нощта. Беше видял достатъчно; време беше да се върне в града.
Кой знае защо тази мисъл го разтревожи. Дали трябваше да разкаже за случилото се?
За много неща той дори не беше сигурен, че са му се случили, а още по-малко беше в състояние да свърже онова, което беше видял и почувствал, и да го опише разбираемо на някой друг.
В основата на всичко беше смайващата гледка на разтягащия се пред него свят. Дали някой някога е ставал свидетел на подобно явление? Как би могъл умът да добие представа за нещо, което погледът не можеше да обхване в пълнота? На ляво и на дясно — и доколкото самият той знаеше, на юг от него — повърхността на света се простираше сякаш до безкрая. Само на север, право на север, съществуваше някаква определена форма: онази извиваща се, възвисяваща се островърха планинска верига, чиито високи върхове не се виждаха.