Също като слънцето, също като луната. И доколкото самият той знаеше, също като всяко тяло във видимата вселена.
Трите момичета: как би могъл да докладва, че ги е съпроводил невредими до селото им, когато те бяха преминали в състояние, в което той не можеше нито да общува с тях, нито дори да ги вижда? Те бяха отишли в свой собствен свят, напълно непознат за него.
Бебето: какво беше станало с него? То очевидно беше родено в града, защото също като него не беше засегнато от деформациите, които настъпваха навсякъде около тях, и вероятно беше изоставено от Росарио… и може би вече мъртво. Но Дори и да беше все още живо, движението на повърхността щеше да го отнесе на юг към онази зона на притегляне, където нямаше да оцелее.
Потънал в такива мисли, Хелуърд продължи да върви, без повече да обръща внимание на заобикалящата го природа. Едва когато спря, за да пие вода, той се огледа наоколо и с учудване, осъзна, че разпознава местността.
Това беше скалистият терен на север от пропастта, където беше построен мостът.
Отпи няколко глътки вода, после се върна назад по стъпките си. За да намери обратния път към града, трябваше да открие отново железопътните линии, а нямаше по-добър ориентир от площадката, където беше построен мостът.
Натъкна се на поток, който явно прекосил без да е забелязал. Тръгна по течението му, като се чудеше дали има някаква вероятност това да е същият поток, защото сега приличаше на ручейче. След известно време бреговете на потока станаха по-стръмни и неравни, но нямаше и следа от пропастта.
Хелуърд се покатери с мъка по брега и тръгна срещу течението. Макар да му бе познат до болка, потокът изглеждаше по-широк и деформиран, и можеше да е абсолютно друг поток.
После забеляза издължен черен овал до водата. Спусна се долу и го разгледа. Долавяше се мирис на изгоряло… и като се вгледа по-внимателно, откри че това са останки от огън. От неговия лагерен огън.
Близкият поток сега беше широк не повече от метър, но и преди, когато мина оттук с момичетата, беше около три метра. Върна се на брега. След дълго търсене откри някои белези по земята, които биха могли да са следи от една от носещите кули.
Разстоянието от единия до другия бряг беше не повече от пет-шест метра. Водата беше само на няколко крачки.
Точно на това място беше прекосил градът.
Той тръгна на север и не след дълго откри следа от траверса, дълга пет-шест метра. Съседната се намираше на седем сантиметра от него.
През следващата нощ пейзажът вече беше придобил пропорции, които му бяха по-познати. Дърветата приличаха на дървета, не на пълзящи храсти. Камъните бяха заоблени, тревата растеше на туфи, а не се стелеше като зелени петна. Железопътните линии, край които вървеше, все още бяха твърде раздалечени, за да отговарят на ширината на коловозите, използвани от града, но Хелуърд прецени, че пътешествието му няма да продължи още дълго.
Не знаеше колко дни са минали, но пейзажът му ставаше все по-познат и той беше сигурен, че до този момент е отсъствал от града за далеч по-малко време, отколкото беше прогнозирал Клаузвиц. Дори като вземеше предвид онези два-три дни, които бяха изминали толкова бързо, докато се намираше в зоната на притеглянето, градът едва ли се беше придвижил на повече от една-две мили на север.
Тази мисъл го ободри, защото запасите му от храна и вода свършваха.
Той продължи да върви, а дните отминаваха. Все още нямаше и следа от града, а железопътните коловози, покрай които вървеше, не даваха признаци да се стесняват до обичайната си ширина. Той вече до такава степен беше свикнал с идеята за страничното деформиране на света в южна посока, че това, което виждаше му се струваше нормално.
От няколко дни ширината на железопътните коловози не се променяше и една сутрин го обезпокои нова мисъл — дали не се беше озовал в район, където земята не се движеше със същата скоростта, с която вървеше самият той? Тоест, дали не беше като мишка на бягаща пътека, която тича на място?
За час-два той забърза ход, но скоро разумът надделя. В края на краищата, беше успял да се отдалечи от зоната на притеглянето, където движението на юг беше по-ускорено. Но дните минаваха, а градът не се виждаше. Не след дълго му останаха само два пакета храна и му се наложи да допълва запасите си от вода от местни източници.