Когато храната му свърши, изведнъж го обзе вълнение. Вероятността да умре от глад вече не съществуваше… той беше разпознал къде се намира! Това беше районът, през който беше яздил с Търговец Колингс: по онова време, на две-три мили северно от оптимума!
Според неговите изчисления той беше отсъствал не повече от три мили… значи трябваше да види града.
Право напред, следите от релсите продължаваха до ниско възвишение… а нямаше и следа от града. Изкопите за траверсите все още бяха деформирани, а следващата поредица от следи — от лявата вътрешна линия — беше на известно разстояние.
Според разсъжденията на Хелуърд всичко това би могло да означава, че докато е бил надалеч, градът по някакъв начин се е придвижил много по-бързо. Може би той дори е застигнал оптимума и се е озовал в район, където земната повърхност се придвижваше много бавно. Вече започваше да разбира защо градът се мести: може би пред оптимума имаше зона, където земята изобщо не се движеше.
В такъв случай градът би могъл да спре… и да стигне до края на огромната бягаща пътека.
10
ХЕЛУЪРД ИЗКАРА НОЩТА гладен и спа лошо. Сутринта пийна няколко глътки вода и не след дълго тръгна отново. Скоро трябваше вече да види града…
В най-горещата част от деня се наложи да спре за почивка. Местността беше равна, без растителност и не предлагаше никаква сянка. Хелуърд седна край железопътната линия.
Докато се взираше мрачно пред себе си, видя нещо, което му вдъхна нова надежда: трима души вървяха бавно по железопътната линия към него. Сигурно бяха изпратени от града, за да го търсят. Нерешително ги изчака да приближат.
Опита да се изправи, но се препъна. Остана да лежи неподвижно.
— От града ли си?
Хелуърд отвори очи и погледна към онзи, който го беше заговорил. Той беше млад мъж, облечен в униформа на чирак от гилдиите. Хелуърд кимна, челюстта му увисна.
— Болен си… какво е станало?
— Добре съм. Имате ли храна?
— Изпий това.
Подадоха му манерка с вода и Хелуърд отпи. Вкусът на водата беше различен: беше престояла и блудкава, градска вода.
— Можеш ли да станеш?
С известна помощ Хелуърд се изправи на крака и заедно се отдалечиха от железопътната линия към мястото, където имаше няколко храста. Хелуърд седна на земята, а младият мъж отвори раницата си. С трепет той видя, че раницата е същата като неговата.
— Познавам ли те? — попита той.
— Чирак Келън Ли-Чен.
Ли-Чен! Спомняше си го от училището.
— Аз съм Хелуърд Ман.
Келън Ли-Чен отвори пакет суха храна и добави малко вода. Скоро пред него стоеше познатата порция сивкава каша и Хелуърд започна да я яде с ентусиазъм, какъвто не си спомняше да е изпитвал досега.
Няколко метра по-назад стояха и чакаха две момичета.
— Отивате в миналото — отбеляза той между две хапки.
— Да.
— Оттам се връщам
— И какво има там?
Изведнъж Хелуърд си спомни, че беше срещнал Торолд Пелъм при почти същите обстоятелства.
— Вече си в миналото — каза той. — Не го ли усещаш?
Келън поклати шава отрицателно.
— Какво имаш предвид? — попита той.
Хелуърд имаше предвид притеглянето на юг което сега беше доловимо, но продължаваше да се усеща, докато вървеше. Той разбра, че Келън вероятно още не го е забелязал. Ако човек не го е изпитвал с цялата му сила, то не се поддаваше на описание.
— Не може да се опише с думи — отвърна Хелуърд. — Върни се от миналото и сам ще видиш.
Хелуърд хвърли поглед към момичетата. Те седяха на земята, нарочно обърнали гръб на мъжете. Не можа да се сдържи да не се усмихне вътрешно.
— Келън, на какво разстояние оттук е градът?
— На няколко мили назад. Около пет.
Пет мили! Значи вече трябва да беше застигнал оптимума.
— Можеш ли да ми дадеш някаква храна? Съвсем малко… да ми стигне само докато се върна в града.
— Разбира се.
Келън взе четири пакета и му ги подаде. Хелуърд ги погледна, после върна три от тях.
— Един ще е достатъчен. Ще имаш нужда от останалите.
— Няма да ходя надалеч — отвърна Келън.
— Знам… но пак ще ти потрябват. — Отново погледна другия чирак. — Кога напусна училището, Келън?
— Преди около петнайсет мили.
Но Келън беше много по-млад от него. Спомняше си го ясно: Келън беше два класа след него в училището. Явно сега набираха чираци на много по-малка възраст. Но Келън изглеждаше зрял и доста пълен. Тялото му не приличаше на младежко.
— На колко мили си? — попита Хелуърд.