— Шестстотин шейсет и пет.
Не можеше да бъде… той беше поне с петдесет мили по-млад от Хелуърд, който по собствените му изчисления беше на шестстотин и седемдесет мили.
— Работил ли си по железопътните линии?
— Да: много тежка работа.
— Знам. Градът как успя да се придвижи толкова бързо?
— Бързо ли? Случихме на лош период. Трябваше да прекосим една река, а в момента ни забавя хълмиста местност. Не успяхме да изминем много. Когато тръгвах, градът беше на шест мили зад оптимума.
— Шест мили! Значи оптимумът е започнал да се движи по-бързо?
— Доколкото знам, не. — Келън погледна към момичетата. — Мисля, че вече трябва да тръгвам. Ти добре ли си?
— Да. Разбираш ли се с тях?
Келън се засмя.
— Не е зле — отвърна той. — Има езикова бариера, но си мисля, че можем да намерим някакъв общ език.
Хелуърд се разсмя и отново си спомни за Пелъм.
— Направи го скоро — каза той. — По-късно става трудно.
Келън Ли-Чен го зяпна за момент, после се изправи.
— Колкото по-рано, толкова по-добре — отвърна той. Ли-Чен се върна при момичетата, които започнаха да се оплакват шумно, когато разбраха, че почивката им ще бъде толкова кратка. Докато минаваха покрай него, Хелуърд видя, че едната от тях беше разкопчала ризата си до долу и я беше завързала на възел.
С храната, която му даде Келън, Хелуърд беше сигурен, че ще стигне до града без повече проблеми. Още пет мили бяха нищо в сравнение с разстоянието, което беше изминал и той нямаше търпение да стигне града преди падането на нощта. Природата около него сега беше напълно непозната: независимо от казаното от Келън, определено му се струваше, че градът трябва доста да е напреднал по време на отсъствието му.
Вечерта наближаваше, а от града все още нямаше и следа.
Единственият обнадеждаващ знак беше, че сега следите, оставени от траверсите, бяха с по-нормални размери; следващия път, когато Хелуърд спря, за да пие вода, измери най-близкия изкоп и прецени, че е дълъг около шест метра.
Пред него имаше възвишение, отвъд което се виждаше хребет, по който преминаваха следите от железопътната линия. Беше сигурен, че градът се намира в падината отвъд, затова забърза напред, надявайки се да го зърне преди падането на нощта.
Слънцето докосваше хоризонта, когато стигна до хребета и погледна към долината.
През нея течеше широка река. Железопътните линии стигаха до южния бряг, намери следите им и от другата страна. Доколкото можеше да види, те продължаваха нагоре през долината и се губеха от поглед сред някаква гора. От града нямаше и следа.
Ядосан и объркан, Хелуърд се взираше към долината, докато се стъмни и после си направи лагер за през нощта.
Тръгна на път на разсъмване и се озова скоро на брега на реката. От тази страна имаше много следи от човешка дейност: земята край водата беше разкаляна и имаше много изоставен дървен материал и счупени основи за траверси. Във водата бяха забити няколко дървени стълба, вероятно останали от моста, който трябваше да бъде построен.
Хелуърд нагази във водата, като се придържаше за опора към най-близкия стълб. Водата ставаше все по-дълбока и той заплува, но течението го пое и го отнесе далеч надолу, преди да успее да се излегне на северния бряг.
Целият прогизнал, той тръгна срещу течението, докато стигна до останките от железопътната линия. Раницата и дрехите му тежаха страшно много, затова се съблече и ги разстла на слънцето, заедно със спалния чувал и брезентовата раница. Час по-късно дрехите бяха сухи, облече се и потегли. Спалният чувал още не беше изсъхнал напълно, но той реши да го остави да се проветри при следващото спиране.
Тъкмо пристягаше ремъците на раницата си, когато дочу шум и нещо на рамото му се скъса. Хелуърд обърна глава точно навреме, за да види стрелата от арбалет, която падна на земята.
Той се хвърли към една от основите за траверсите в опит да се скрие.
— Не мърдай!
Погледна в посоката, от която идваше гласът; на петдесетина метра от него имаше няколко храста, но не се виждаше никой.
Хелуърд прегледа рамото си: стрелата беше разкъсала част от ръкава му, но нямаше кръв. Чувстваше се беззащитен, защото беше загубил арбалета си заедно с останалите вещи.
— Излизам… не се движи.
Секунда по-късно иззад храста пристъпи мъж, който носеше униформата на чирак от гилдиите, с насочен към Хелуърд арбалет.
— Не стреляй! — извика Хелуърд. — Аз съм чирак от града.
Мъжът не каза нищо, но продължи да напредва. Спря на около пет метра от него.