С изключение на един-два часа, прекарани в града след първото ми завръщане, не бях докладвал официално на никой от старшите членове на моята гилдия. Изглежда нормалният протокол на гилдиите беше изоставен поради критичните обстоятелства и тъй като самият аз не виждах края на сериозната ситуация — атаките причиниха неизбежни забавяния, а оптимумът се беше отдалечил още повече — не очаквах такова повикване.
Настроението на хората, които бяха навън, беше тревожно — нещо средно между отчаяние и безнадеждност. Работата по полагането на железопътните линии към дефилето продължаваше, но спокойствието и енергията, която усещах през първите си дни извън града, отдавна бяха изчезнали. Сега линиите се изграждаха въпреки ситуацията с местните жители и вече разбирах, че мотивите на града произтичат от вътрешната необходимост да оцелее в една странна обстановка.
Разговорите между екипите, които монтираха железопътните линии, пазителите на реда и хората, отговарящи за тракцията, се въртяха само около нападенията. Никой вече не говореше за догонване на оптимума или за опасностите, които криеше миналото. Градът беше в криза и това личеше в поведението на всеки един от нас.
Когато влязох вътре, ме порази видимата промяна и тук.
Нямаше осветление, коридорите бяха пусти, атмосферата на обичайното ежедневие беше изчезнала.
Асансьорът не работеше. Много от главните врати в коридорите бяха заключени, а на едно място цяла стена беше паднала, вероятно заради пожарите, и всеки, който минеше през тази част на града, можеше да види какво става навън. Спомних си как Виктория негодуваше срещу старите правила и си помислих, че вече беше невъзможно да спазваме мерките за секретност, въведени от гилдиите в миналото.
Мисълта за Виктория ми причини болка. Все още не разбирах напълно какво се беше случило. През изминалите, както ми се струваше, само няколко дни, тя се беше отказала от негласното ни споразумение да се оженим и беше започнала друг живот, без мен.
След завръщането ми не се бяхме виждали, макар да се погрижих да разбере, че съм в града. При възникналата външна заплаха така или иначе беше невъзможно да я видя, но се нуждаех от време, за да обмисля този аспект от живота си преди да се срещна с нея. Отначало новината, че е бременна от друг мъж — научих, че е училищен администратор и се казва Юнг — не ми подейства болезнено, просто защото още не можех да го повярвам. Нещата не биха могли да се развият по този начин за малкото време, което знаех, че съм прекарал далеч от града.
Трудно намерих пътя към зоната на гилдиите от първа степен. Вътрешността на града беше много променена.
Навсякъде имаше хора, шумотевица и мръсотия. На всяко свободно място имаше поставени резервни легла. Дори и в някои от коридорите лежаха мъже, ранени по време на битката навън. Няколко стени и прегради бяха демонтирани, а пред района на гилдиите от първа степен, там, където преди имаше приятно обзаведени помещения за почивка за членовете на гилдиите, сега беше разположена резервна кухня.
Миризмата на изгоряло дърво се усещаше навсякъде.
Знаех, че градът е изправен пред фундаментална промяна. Усещах как старата структура на гилдиите рухва. Ролята на много хора вече се беше изменила; докато работех с екипите, които монтираха и поддържаха железопътните линии, бях срещнал мъже, които за първи път излизаха извън града, мъже, които до атаките бяха работили в завода за синтетични храни, в образованието или във вътрешната администрация. Набирането на работна ръка сред местните жители вече беше невъзможно и се налагаше мобилизирането на всички жители за придвижването на града. Нямах представа защо Клаузвиц ме вика точно в този.
В стаята на Изследователите на бъдещето нямаше и следа от него, затова изчаках известно време. След половин час него още го нямаше и тъй като знаех, че навън ще съм по-полезен, излязох и си тръгнах.
В коридора срещнах Изследовател на бъдещето Дентън.
— Ти си Изследовател на бъдещето Ман, нали?
— Да.
— Напускаме града. Готов ли си?
— Трябваше да се видя с Изследовател на бъдещето Клаузвиц.
— Точно така. Той ме изпрати. Можеш ли да яздиш?
Бях забравил за конете, докато бях далеч от града.
— Да.
— Добре. Ще се срещнем при конюшните след час.
Той влезе в стаята на Изследователите на бъдещето.
Имах на разположение цял един час и осъзнах, че не знам какво да правя, нито кого да видя. Вече нямах никакви връзки с града. Дори спомените ми за неговия облик се бяха изкривили заради щетите, които беше понесъл.
Спуснах се към задната част, за да видя до каква степен беше повредено училището. Почти цялата надстройка беше изгоряла и срутена, а там, където живееха децата, беше останала единствено голата стомана, служеща за основа на града. Оттам се виждаше другата страна на реката, където се беше разиграло нападението. Чудех се дали местните ще направят нов опит. По моя преценка ги бяхме надвили, но ако тяхната враждебност продължаваше, може би те щяха да се организират и да нападнат отново.