Едва сега осъзнах колко уязвим е градът. Той не беше проектиран да отблъсква атаки, движеше се бавно, тромаво, беше построен от лесно възпламеними материали. Всичките му най-слаби места — железопътните линии, кабелите, дървената надстройка — бяха достъпни за нападение.
Чудех се дали местните жители разбират колко лесно биха могли да го унищожат. Всичко, което трябваше да направят, беше да извадят от строя движещите го сили за постоянно, после само да седят и да гледат как притеглянето го отнася бавно на юг.
Разсъждавах върху това известно време. Струваше ми се, че местните хора не знаеха кои са слабостите на града и неговите обитатели заради липсата на информация. Доколкото можех да преценя, странната трансформация, която беше сполетяла трите момичета в миналото, лично за тях не представляваше никаква промяна.
Тук, близо до оптимума, местните хора не бяха изложени на деформация — или претърпяваха само незабележими промени — и затова разликата не можеше да се долови.
Само ако успееха, дори и не умишлено, да забавят града и той да отиде толкова на юг, че никога повече да не потегли напред, те щяха да видят ефекта, който действията им щяха да имат върху него и жителите му.
Най-вероятно, градът щеше да се натъкне на труднопроходим терен; хълмът северно от нас вероятно не беше единственият в този район. Как изобщо се надявахме, че ще се доближим до оптимума?
Но засега градът беше в относителна безопасност. Граничещ от едната страна с реката, а от другата с възвишение, което не предлагаше никакво прикритие за нападателите, той беше заел добро стратегическо положение, докато чакаше да се положи железният път.
Зачудих се, дали имам време да сменя дрехите си, тъй като работех и спях с едни и същи от много време. Тази мисъл неизбежно ми напомни за Виктория и как се беше намръщила при вида на униформата ми след десет дни в нея извън града.
Надявах се, че няма да се срещнем.
Върнах се в стаята на Изследователите на бъдещето и поразпитах. Наистина имаше униформи и имах право на една, тъй като сега бях пълноправен член на гилдията… но точно в момента нямаше чисти. Казаха ми, че ще ми намерят.
Изследовател на бъдещето Дентън ме чакаше, когато пристигнах при конюшните. Дадоха ми кон и без повече да се бавим, излязохме изпод града и поехме на север.
3
ДЕНТЪН НЕ БЕШЕ ЧОВЕК, който ще започне разговор спонтанно. Отговаряше на въпросите, които намирах за уместно да му задам, но между тях настъпваше дълго мълчание. Не се чувствах неудобно, защото това ми предоставяше така нужното за мен време да мисля.
Обучението в гилдиите все още ми беше от полза: примирих се, че ще извличам максималното от онова, което виждах и няма да разчитам на интерпретациите на другите.
Следвахме трасето, по което щяха да минат железопътните линии, нагоре покрай хълма и през дефилето. От върха земята се спускаше право надолу на голямо разстояние покрай коритото на малка река. В края на долината имаше горичка, а зад нея, още една редица хълмове.
— Дентън, защо трябваше да напуснем града точно сега? — попитах аз. — Сигурно имат нужда от всеки човек.
— Работата ни винаги е важна.
— По-важна от отбраната на града?
— Да.
Докато яздехме, той ми обясни, че през последните няколко мили работата по изследването на бъдещето била оставена на заден план. Това отчасти се дължало на проблемите и отчасти, защото гилдията изпитвала недостиг на хора.
— Проучили сме местността до тези хълмове — каза той.
— Онези дървета… те са проблем за Гилдията, отговаряща за железопътните линии. Биха могли да предоставят прикритие за местните, а ние имаме нужда от дървен материал. Хълмовете са проучени на още около миля, но по-нататък всичко е неизследвана територия.
Той ми показа карта и ми разясни символите. Доколкото можех да разбера, задачата ни беше да обогатим информацията на картата в северна посока. Дентън имаше геодезичен измервателен уред, монтиран върху голям дървен триножник и от време на време отчиташе показанията му и нанасяше бележки върху картата.