Този ред на мисли ме накара да се зачудя дали нещо в образованието ми е могло да ме подготви за живот в свят като нашия.
В уроците, които ни преподаваха и които се отнасяха конкретно до астрофизиката и астрономията, винаги се говореше за планетите като сфери. Земята — планетата, не нашият град — беше описвана като елипсовиден сфероид и ни бяха показвали карти на повърхността й. На този аспект от физичната наука не се обръщаше внимание. Постепенно бях приел, че светът, в който съществуваше градът Земя, е сфера като планетата Земя и нищо, на което ме бяха учили, не противоречеше на това предположение. Всъщност естеството на света никога не се обсъждаше открито.
Знаех, че планетата Земя е част от система от планети, които обикалят около сферично слънце. Около самата планета Земя се движи сферичен сателит. И пак тази информация винаги ми се струваше теоретична… и липсата на практическо приложение не ме безпокоеше, дори когато напуснах града, тъй като винаги е било ясно, че съществуващите в момента обстоятелства са различни. Слънцето и луната не са сферични, нито пък светът, в който живеем.
Оставаше въпросът: къде се намираме?
Може би отговорът беше в миналото.
То също беше подробно застъпено, въпреки че историята, която учехме, се отнасяше предимно за планетата Земя. Учехме главно за военни маневри и как властта и формата на управление преминават от една държава в друга. Знаехме, че времето се измерва в години и векове на планетата Земя, че писаната история е просъществувала около двайсет века. Може би беше неправилно, но бях останал с впечатлението, че не си струва да живееш на планетата Земя, защото по-голямата част от съществуването й изглежда беше поредица от конфликти, войни, териториални претенции, икономически натиск. Представата за цивилизация беше претърпяла голямо развитие и ни се обясняваше като състояние, при което хората живеят в градове. По определение ние от града Земя бяхме цивилизовани, но нашият начин на живот се различаваше от техния. Цивилизацията на планетата Земя се свързваше с егоизъм и алчност. Хората, които живееха в цивилизована държава, експлоатираха други, които не живееха в такава. На планетата Земя имаше недостиг на жизненоважни ресурси, а хората от цивилизованите народи можеха да ги монополизират поради по-голямата си икономическа мощ. Този дисбаланс като че ли беше в основата на конфликтите.
Изведнъж видях прилика между нашия начин на живот и техния. Градът, без съмнение, беше в положение на война заради ситуацията с наемните работници, а тя на свой ред — резултат от нашата система за разменна търговия. Ние не ги експлоатирахме, защото бяхме богати, но пък имахме излишък от ресурси, които не достигаха на планетата Земя: храна, горива, суровини. Ние страдахме от недостиг на работна ръка и плащахме за нея с излишните си ресурси.
Процесът следваше обратната посока, но резултатът беше същият.
Следвайки тази логика, разбрах, че изучаването на историята на планетата Земя беше подготвило онези, които щяха да станат членове на Гилдията за разменна търговия, но този факт не ме отведе по-далеч в търсенето ми на истината. Историята започваше и свършваше на планетата Земя, без да се споменава как се е появил градът на този свят, нито как е бил построен, кои са основателите му и откъде са дошли.
Умишлен пропуск? Или забравени знания?
Вероятно мнозина членове на гилдии са се опитвали да намерят логични отговори на тези въпроси, но доколкото знаех, те оставаха скрити някъде в града или съществуваше общоприета хипотеза, която още не бях открил. Самият аз възприех системата на гилдиите като нещо съвсем естествено. Оцеляването в този свят беше въпрос на инициатива: в голям мащаб, като теглим града на север, далеч от онази зона на удивително изкривяване зад нас, а в личен план — като си създам начина на живот, който искам. Изследовател на бъдещето Дентън беше самостоятелен човек, както и повечето други, които познавах. Исках да стана като тях и да разбирам нещата самостоятелно. Сигурно можех да споделя мислите си с Дентън, но реших да не го правя.
Пътуването на север беше бавно. Не поехме право на север, а се отклонявахме много пъти на изток и запад. От време на време Дентън измерваше положението ни спрямо оптимума и във всеки един момент се намирахме на не повече от петнайсет мили северно от него.
Попитах го дали има някаква причина, поради която не трябва да отидем по-далеч на север от оптимума.