— Обикновено стигаме толкова на север, колкото можем — отвърна той. — Но ситуацията в града е извънредна. Налага се да търсим не само най-лесния маршрут на север, но и терен, който ще ни позволи да се защитим най-добре.
Картата, която съставяхме, ставаше все по-пълна и детайлна с всеки изминал ден. Дентън ми позволяваше да работя с оборудването винаги, когато пожелаех и не след дълго станах експерт като него. Научих се как да триангулирам с геодезичния измервателен уред, как да измервам надморската височина на хълмовете и как да изчислявам разстоянието, на което се намирахме северно или южно от оптимума. Все повече ми харесваше да работя с камерата, но се мъчех да сдържам ентусиазма си, за да не хабя батериите.
Чувствах се спокойно и удобно далеч от напрежението на града и открих, че Дентън, въпреки дългите си периоди на мълчание, е дружелюбен и интелигентен човек.
Загубих представа за изминалите дни, но със сигурност бяха поне двайсет. Дентън с нищо не показваше някакво желание да се връща.
Стигнахме малко селище, сгушено в една долина. Не се приближихме. Дентън просто го отбеляза на картата с груба преценка на населението.
Местността беше потънала в свежа растителност, необичайна за мен. Слънцето продължаваше да грее силно. Тук валеше по-често, обикновено през нощта, и имаше много поточета и реки.
Без да коментира, Дентън отбелязваше всички особености на терена, дело на природата или човека, които биха затруднили преминаването на града или биха били подходящи за конкретните му нужди. Не беше работа на Изследователите на бъдещето да вземат решения за маршрута, по който щеше да поеме градът; нашата задача беше само да определим реалния характер на терена.
Атмосферата беше спокойна и се наслаждавахме на красивата природа. Знаех, че градът ще премине оттук през следващите няколко мили, без изобщо някой да забележи всичко това. В естетическо отношение тази потънала в зеленина местност c безоблачно небе би му въздействала по същия начин като пустиня с пясъчна буря.
През часовете, когато не бях ангажиран с рутинните ни задължения, се отдавах на размишления. Не можех да забравя онова зрелищно проявление на света, в който съществуваме. Трябваше да има нещо, някъде в онези дълги години на досадно обучение, което подсъзнателно ме беше подготвило за тази гледка. Ние живеем според нещата, които приемаме за даденост. Ако приемеш, че светът, през който пътувахме, е като всеки друг, можеше ли образованието да те подготви за момента, в който представата ти за него ще се преобърне на сто и осемдесет градуса?
Подготовката за тази гледка беше започнала в деня, когато Изследовател на бъдещето Дентън ме изведе извън града за първи път, за да видя с очите си едно слънце, чиято форма беше всичко друго, но не и сфера.
Но усещането, че и по-рано е трябвало да открия някакво указание, остана.
Изчаках още няколко дни, през които проблемът продължаваше да ме тормози, след което ми дойде идея. Една вечер с Дентън си бяхме направили лагер на открито край широка, плитка река, и към залез-слънце взех видеокамерата и рекордера и се изкачих сам на нисък хълм на около половин миля от лагера. От върха се разкриваше гледка към хоризонта на североизток.
Слънцето се скриваше и омарата във въздуха притъпяваше ослепителния му блясък. Виждах ясно формата му: както винаги, широк диск, прободен от остриета отгоре и отдолу. Включих камерата и започнах да снимам. По-късно прегледах записа на касетата, за да проверя дали картината е ясна и ненакъсана.
Не можех да се наситя на гледката. Небето се обагряше в червено и след като главният диск беше потънал зад хоризонта, отвесната островърха куличка от светлина бързо се плъзваше надолу. Няколко минути след изчезването й оставаше впечатлението за ярко огнище от оранжево-бяло в центъра на червеното зарево, но не след дълго то се стопяваше и нощта настъпваше бързо.
Отново пуснах видеото, за да наблюдавам изображението на слънцето върху малкия монитор на рекордера. Сложих на пауза картината, после регулирах яркостта, затъмних образа, докато остана само бялата форма.
Това беше миниатюрно изображение на света. Моят свят. Бях виждал тази форма и преди… много преди да напусна училището. Онези странни симетрични криви образуваха сборен модел, който някой някога ми беше показал.
Дълго се взирах в монитора, но после изпитах угризения и го изключих, за да пестя батериите. Не се върнах при Дентън веднага. Опитах се да си спомня за времето, когато някой беше нарисувал четири линии върху парче картон и го беше вдигнал, за да могат всички да видят мястото, където градът Земя се бореше за своето оцеляване.