Бяхме се изкачили до най-високата точка на дефилето. Анкерните гнезда за закотвяне на кабелите бяха монтирани и предстоеше придвижване на града. Виждаха се много пазители на реда, които охраняваха не само около него, но и от двете страни на железопътните линии. Решихме да не се спускаме към града, а да изчакаме при гнездата до приключване на преместването.
— Чел ли си Директивата на Дистейн? — каза изведнъж Дентън.
— Не. Чувал съм за нея. В клетвата.
— Точно така. Клаузвиц има копие. Трябва да я прочетеш, щом си член на гилдията. Дистейн е формулирал правилата за оцеляване в този свят и никой досега не е открил причина те да се променят. Струва ми се, че ще разбереш света малко по-добре.
— Дистейн разбирал ли го е?
— Така мисля.
Преместването отне още един час. Местните не се намесиха. Нямаше и следа от тях. Видях, че сега някои от пазителите на реда бяха въоръжени с пушки, вероятно отнети при последното сражение с тях.
Когато влязохме в града, отидох направо при централния календар и открих, че докато ни е нямало, са изминали три и половина дни.
Проведохме кратък разговор с Клаузвиц, после ни отведоха при Навигатор МакМахон. Двамата с Дентън описахме терена, през който бяхме пътували, като посочихме основните особености на релефа върху нашата карта. Дентън нахвърли предложенията ни за маршрута, по който да поеме градът, като изброи това, което би могло да създаде проблем и алтернативни маршрути. Теренът беше подходящ за града. Хълмовете биха довели до малко отклонение от правата посока на север, но нямаше много стръмни наклони и земята беше с около трийсет метра по-ниска в северния край, отколкото височината, на която в момента се намираше градът.
— Веднага ще направим още две проучвания — обърна се Навигаторът към Клаузвиц. — Едното с пет градуса на изток, а другото c пет градуса на запад. Разполагате ли със свободни хора?
— Да, сър.
— Днес ще свикам Съвета и ще определим временния ви маршрут. Ако при тези две нови проучвания бъде открит по-добър терен, ще преразгледаме решението си по-късно. Колко скоро ще можете да направите нормално геодезично измерване?
— Веднага щом успеем да освободим хора от Пазителите на реда и Железопътните линии — отвърна Клаузвиц.
— Те са приоритет. Засега ще се задоволим с тези проучвания. Когато ситуацията се успокои, ще се съсредоточим отново върху тях.
— Да, сър.
Навигаторът взе картата ни и моята видео касета, и напуснахме кабинета.
— Сър, бих искал да отида като доброволец на едно от новите проучвания — казах на Клаузвиц отвън.
— Не — отговори той. — Взимаш си три дни отпуск, после се връщаш в Гилдията, отговаряща за железопътните линии.
— Но…
— Такива са правилата.
Клаузвиц се обърна и заедно с Дентън тръгнаха към стаята на Изследователите на бъдещето. Това беше и моя територия, но изведнъж се почувствах отхвърлен. Истината беше, че нямаше къде да отида. Докато работех извън града, нощувах в едно от спалните помещения на Пазителите на реда. Сега, официално в отпуск, дори не бях сигурен къде точно живея. В стаята на Пазителите на бъдещето имаше легло и за момента можех да спя там, но знаех, че трябва да видя Виктория възможно най-скоро. Досега го отлагах и отсъствието ми от града беше добро извинение. Все още се чудех как да се справя с новата ситуация, а отговорът се криеше в срещата с нея. Смених си дрехите и взех душ.
6
ДОКАТО БЯХ НА СЕВЕР, в града нищо не се беше променило. Вътрешните и здравните администратори бяха изцяло погълнати от грижи за ранените и преустройството на помещенията за спане. Върху лицата на хората се четеше по-малко отчаяние, но дори и при това положение осъзнавах, че моментът не е подходящ да се опитвам да уредя някакъв си личен проблем.
Не беше лесно да намеря Виктория. След като разпитах няколко от вътрешните администратори, бях изпратен в импровизирана обща спалня на най-долното ниво, но тя не беше там. Поговорих с жената отговорник.
— Вие сте нейният бивш съпруг, нали?
— Точно така. Къде е тя?
— Не иска да ви вижда. Много е заета. Ще се свърже с вас по-късно.
— Искам да я видя — настоях аз.
— Не може. Сега бихте ли ме извинили, много сме заети.
Тя ми обърна гръб и продължи работата си. Огледах се из претъпканата спалня: в единия край спяха работници, които не бяха на смяна, а в другия лежаха ранени. Виктория не беше там.
Върнах се в стаята на Изследователите на бъдещето. Докато я търсех, взех решение. Нямаше смисъл да се мотая из града безцелно; можех спокойно да отида да работя по железопътните линии. Но първо исках да прочета копието на Клаузвиц от Директивата на Дистейн.