Вечерта се върнах в града. Реших да обсъдя проучвателната мисия с Блейн и да прекарам нощта в помещенията на Изследователите на бъдещето. Щяхме да сме готови за тръгване на разсъмване.
Докато вървях по коридорите, видях Виктория.
Тя работеше сама в малък офис, пълен с купчини хартии. Влязох и затворих вратата.
— А, ти ли си — измърмори тя.
— Нещо против?
— Имам много работа.
— И аз.
— Тогава ме остави на мира и продължавай да си я вършиш.
— Не — казах аз. — Искам да поговорим.
— Някой друг път.
— Не можеш вечно да ме избягваш.
— Вече не съм длъжна да говоря с теб — каза тя.
Взех писалката от ръката й и я хвърлих. На пода се пръснаха листа и тя се стресна.
— Какво стана, Виктория? Защо не ме дочака?
Тя гледаше в хартиите по земята и не отговаряше.
— Хайде… кажи ми.
— Беше толкова отдавна. Още ли има значение за теб?
— Да.
Сега тя отвърна на погледа ми. Беше се променила много, изглеждаше остаряла. Видимо по-уверена, приличаше повече на жена… но аз разпознах характерния начин, по който държеше главата си, как стискаше ръцете си: в полусвит юмрук, като изпъваше два пръста, а другите сочеха навътре.
— Хелуърд, съжалявам, ако си бил наранен, но и на мен ми дойде много. Това достатъчно ли е?
— Знаеш, че не е. Ами всички онези неща, за които си говорехме?
— Например?
— Лични неща, интимни.
— Клетвата ти е на сигурно място… не се тревожи.
— Дори не мислех за нея — казах аз. — Говоря за другите неща, за теб и мен?
— Нашата любов?
Потрепнах.
— Да.
— И това беше много отдавна. — Може би тя беше забелязала реакцията ми, защото изведнъж омекна. — Съжалявам, не исках да съм груба.
— Говори каквото искаш.
— Не… просто не очаквах да те видя. Нямаше те толкова дълго време! Можеше да си мъртъв и никой не ми казваше нищо.
— Ти попита ли някого?
— Шефа ти. Клаузвиц. Каза ми единствено, че си напуснал града.
— Но нали ти казах къде отивам. Казах ти, че трябва да отида на юг от града.
— И каза, че ще се върнеш след няколко мили.
— Знам — отвърнах аз. — Сбърках.
— Какво стана?
— Аз… забавих се. — Дори не знаех как да й обясня.
— И това е всичко. Забавил си се?
— Оказа се много по-надалеч, отколкото си мислех.
Тя започна безцелно да рови из хартиите, като се опитваше да ги подреди.
— Така и не видя Дейвид, нали?
— Дейвид? Така ли го нарече?
— Той беше… — Тя отново вдигна поглед към мен, а очите й бяха пълни със сълзи. — Трябваше да го оставя в училището, имаше да се върши страшно много работа. Виждах го всеки ден и тогава дойде първата атака. Трябваше да съм на пост в пожарната и не можех… По-късно слязохме долу в…
Затворих очи и се обърнах. Тя скри лице с ръце и започна да плаче. Подпрях се на стената, а после заплаках и аз.
В този момент влезе някаква жена влезе, видя какво става и бързо ни остави отново сами. Облегнах се с цялата си тежест на вратата, за да не ни прекъсват повече.
След известно време Виктория каза:
— Мислех, че никога няма да се върнеш. В града настъпи голямо объркване, но аз успях да намеря един човек от твоята гилдия. Той каза, че много чираци са били убити на юг. Казах му откога те няма. Той не можеше да се ангажира с нищо конкретно. Знаех единствено, че те няма отдавна, а обеща да се върнеш бързо. Изминаха близо две години, Хелуърд.
— Предупредиха ме — казах аз. — Но не повярвах.
— Защо?
— Трябваше да пропътувам около осемдесет мили, натам и обратно. Мислех си, че ще успея за няколко дни. Никой в гилдията не ми каза защо не мога да го направя.
— Но те са знаели?
— Несъмнено.
— Можеха поне да изчакат, докато ни се роди детето.
— Трябваше да тръгна, когато ми наредиха. Това беше част от обучението в гилдията.
Сега Виктория беше по-спокойна отпреди; емоционалната реакция напълно беше унищожила антипатията, която усещах, вече бяхме в състояние да разговаряме по-спокойно. Тя вдигна падналите хартии, подреди ги и ги сложи в едно чекмедже. Седнах на стола срещу нея.
— Знаеш, че системата на гилдиите ще трябва да се промени — каза тя.
— Не драстично.
— Ще бъде унищожена напълно. Трябва. Всъщност това вече се случи. Сега всеки може да излезе извън града. Навигаторите да се придържат към старата система, колкото си искат, защото живеят в миналото, но…
— Не са толкова тесногръди, колкото си мислиш — прекъснах я аз.