— Ще се опитат да върнат секретността и да скрият истината веднага, щом могат.
— Грешиш — заявих категорично. — Знам, че грешиш.
— Добре… но някои неща ще трябва да се променят. Сега всички в града знаят за опасността, в която се намираме. Проправяли сме си път през тези земи с измами и кражби и точно това поражда опасностите. Време е да сложим край на това.
— Виктория, ти не…
— Виж само пораженията! Трийсет и девет деца бяха убити! Бог знае колко са разрушенията. Да не мислиш, че можем да оцелеем, ако хората отвън продължат да ни нападат?
— Сега е по-спокойно. Ситуацията е под контрол.
Тя поклати глава в знак на несъгласие.
— Не ме интересува каква е сегашната ситуация. Мисля в дългосрочен план. В основата на всичките ни беди е придвижването на града. Точно това положение поражда опасността. Ние преминаваме през земята на други хора, уговаряме сделки за работна ръка, която да мести града, водим жени, които да правят секс с мъже, непознати за тях… и всичко това, за да не спира градът да се движи.
— Градът никога не може да спре — казах аз.
— Виждаш ли… ти вече си част от системата на гилдиите. Повтаряш все едно и също, без да схващаш цялостната картина. Градът трябва да се движи, градът трябва да се движи. Не приемай това твърдение за несъмнена истина.
— То е несъмнена истина. Знам какво ще стане, ако спре.
— Е?
— Градът ще бъде унищожен и всички ще загинем.
— Не можеш да го докажеш.
— Не… но знам, че ще стане така.
— Мисля, че грешиш — каза Виктория. — И не съм само аз. Дори през последните няколко дни чух да го казват и други. Хората имат глави на раменете си. Те бяха навън и видяха какво е. Няма друга опасност, освен тази, която създаваме сами.
— Виж, не желая да се караме за тези неща — казах аз. — Исках да те видя и да поговорим за нас.
— Едно и също е. Онова, което се случи с нас, е косвено свързано с правилата в града. Ако не беше член на гилдия, още можехме да живеем заедно.
— Има ли някакъв шанс…?
— Ти искаш ли го?
— Не съм сигурен — отвърнах.
— Невъзможно е. Поне за мен. Не бих могла да се примиря с онова, в което вярвам, с твоя начин на живот. Опитахме се и това ни раздели. Както и да е, сега живея с…
— Знам.
Тя ме погледна и усетих отчуждението й.
— В нищо ли не вярваш, Хелуърд? — попита тя.
— Само в това, че системата на гилдиите, с всичките й несъвършенства, е логична.
— И искаш пак да заживеем заедно — всеки със своите убеждения? Няма да стане.
И двамата се бяхме променили много; тя беше права. Нямаше смисъл да си представяме какво би могло да бъде при създалите се обстоятелства. Нямаше как да разделим личните си взаимоотношения от системата на града.
Въпреки това отново се опитах да й обясня случилото се, исках да намеря път към нея, да съживим предишните чувства, които изпитвахме един към друг. Виктория откликна любезно, но според мен и двамата разбрахме, че нямаме бъдеще заедно. Почувствах се по-добре след като я видях. Тръгнах към помещенията на Изследователите на бъдещето и осъзнах, че сме успели да разрешим най-сериозния проблем помежду ни.
9
НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ЗАЕДНО с Блейн се отправихме на север, за да изследваме бъдещето. Тогава започна дългият период, през който градът възвърна сигурността си и претърпя радикални промени.
Станах свидетел на този постепенен процес, тъй като собствените ми възприятия за реалното протичане на времето в града бяха изкривени заради пътуването ми на север. От опит научих, че на около двайсет мили северно от оптимума един ден се равняваше на час от изминалото в града време. Доколкото беше възможно, следях случващото се в града и присъствах на повечето събрания на Навигаторите.
Градът се върна към спокойното си съществуване по-бързо, отколкото бяха очаквали повечето хора.
Нямаше вече нападения от местните хора, въпреки че един от пазителите на реда, участвал в разузнавателна мисия, беше заловен и убит. Скоро след тази случка, ръководителите на Пазителите на реда обявиха, че местните жители са се разпръснали и се връщат към селищата си на юг.
Въпреки че военното положение продължи дълго време, то така и не беше отменено напълно. Мъжете, мобилизирани от Пазителите на реда, постепенно бяха освободени от задълженията си за поддържане на реда и можеха да започнат работа по други проекти.
Както бях научил на първото събрание на Навигаторите, начинът, по който се придвижваше градът, беше променен. След някои първоначални затруднения, успешно беше създадена система за непрекъснато теглене, като се използваше сложна схема от редуващи се кабели и постоянно монтиране на железопътни линии. Една десета от милята за период от двайсет и четири часа не беше чак толкова голямо разстояние за изминаване и не след дълго градът достигна оптимума.