— Ти си чирак от Гилдията на бъдещето, така ли?
Кимнах.
— Току-що идвам от града.
— За пръв път ли излизаш?
— Да.
— Закусвал ли си?
— Не… Изследователят на бъдещето ме измъкна от леглото и дойдохме направо тук, почти не сме се отклонявали.
— Влез вътре… Ще направя кафе.
Вътрешността на бараката беше неприятна и потънала в мръсотия за разлика от онова, с което бях свикнал в града. Там чистотата и редът бяха от огромно значение, докато бараката на Малчускин беше затрупана с мръсни дрехи, неизмити тенджери и тигани и неизядена храна. В единия ъгъл бяха струпани метални инструменти, а до стената имаше легло с разхвърляни завивки. Миришеше на развалена храна.
Малчускин напълни една тенджера с вода и я сложи върху печката. Отнякъде намери две канчета, изплакна ги в другата стая и ги изтръска от водата. Сложи по една лъжичка синтетично кафе и когато водата завря, я изля в тях.
В бараката имаше само един стол. Малчускин махна няколко тежки стоманени инструменти от масата и я дръпна към леглото. Седна и ми посочи стола. Известно време отпивахме мълчаливо от кафето. Беше приготвено по абсолютно същия начин, както го правехме в града и все пак имаше друг вкус.
— Напоследък не сме имали много чираци.
— Защо така? — попитах го.
— Не знам. Не идват много. Ти кой си?
— Хелуърд Ман. Баща ми е…
— Да, знам. Добър човек. Ходехме заедно на училище.
Намръщих се, когато чух това. Не можех да си представя, че той и баща ми са на една и съща възраст. Малчускин видя изражението ми.
— Не го взимай присърце — каза той. — Един ден ще разбереш. Ще го изпиташ на собствения си гръб, така, както проклетата система на гилдиите ни кара да научаваме всичко. Странно живеете вие в Гилдията на бъдещето. Това не беше за мен, но ти, предполагам ще се справиш.
— Защо не си искал да бъдеш Изследовател на бъдещето?
— Не казах, че не съм искал… имах предвид, че съдбата ми беше отредила друго. Баща ми беше член на Гилдията за релсите. Трябваше да се подчиня на правилата. Но ако искаш да ти е трудно, попаднал си на точното място. Вършил ли си физическа работа?
— Не…
Той се разсмя високо.
— Никой чирак не е вършил. Ще свикнеш. — Той се изправи. — Време е да започваме. Още е рано, но след като ме измъкна от леглото, няма смисъл да се размотаваме. Работниците са едни мързеливи нещастници.
Той излезе от бараката. Допих набързо кафето, като си опарих езика и тръгнах след него. Той се беше отправил към другите две сгради. Настигнах го.
С гаечния ключ, който беше взел от бараката, заудря силно по вратата на една от другите две постройки, като крещеше на онези, които бяха вътре, да стават. От белезите по вратите се досетих, че той сигурно всяка сутрин ги удря с гаечния ключ.
Отвътре се разнесоха звуци.
Малчускин се върна в бараката си и започна да рови из инструментите.
— Не се забърквай с работниците — предупреди ме той. — Те не са от града. Има един Рафаел, направих го отговорник. Знае малко английски и служи за преводач. Ако искаш нещо, говори с него. А най-добре ела при мен. Малко вероятно е да възникнат проблеми, но ако има… ми кажи.
— Какви проблеми?
— Ако не вършат каквото им кажеш или каквото аз им кажа. Плаща им се, за да правят каквото ние искаме. Проблем е, ако не го правят. Единственият недостатък на всички е, че са прекалено мързеливи. Затова започваме рано. По-късно става горещо и тогава няма смисъл да си правим труда.
Вече се чувстваше горещината. Слънцето се беше издигнало нависоко, докато си говорихме с Малчускин, и очите ми, непривикнали на толкова ярка светлина, започнаха да сълзят. Пак се опитах да погледна към слънцето, но беше невъзможно да гледаш право в него.
— Вземи тези! — Малчускин ми даде много гаечни ключове. Олюлях се под тежестта им и изпуснах два-три. Той ме наблюдаваше мълчаливо, докато ги събирах, засрамен от непохватността си.
— Накъде? — попитах.
— Към града, разбира се. На нищо ли не ви учат там?
Аз се отдалечих от бараката и се отправих към града. Малчускин гледаше от вратата на бараката си.
— Южната страна! — извика той след мен. Спрях и се огледах безпомощно. Малчускин дойде при мен.
— Натам — посочи той. — Релсите на юг от града.
Тръгнах натам, като изтървах още само един гаечен ключ по пътя.
След няколко часа започнах да разбирам какво имаше предвид Малчускин за мъжете, които работеха с нас. Те си търсеха и най-малкото извинение, за да спрат работа и само крясъкът на Малчускин или сърдитите команди на Рафаел ги караха да продължат.