Не знам доколко обикновените хора от града разбираха нещо от лекциите. Дочух да ги обсъждат, но влиянието на Терминаторите отслабна и доверието в тях намаля. Дълго време хората от града умишлено бяха оставени да мислят, че той съществува в един свят, подобен на планетата Земя, ако не и на самата планета Земя. Може би реалната ситуация беше прекалено възмутителна, за да повярва някой в нея: те щяха да се вслушат в онова, което им се казва, и може би да му повярват, но според мен Терминаторите въздействаха повече върху чувствата на хората.
Независимо от всичко, градът продължи да се придвижва бавно на север. От време на време аз се откъсвах от другите си дела и се опитвах да си го представя като малка точица материя в един чужд свят; гледах на него като на част от една вселена, която се опитва да оцелее в друга; като град, пълен с хора, който пълзи по склон под четирийсет и пет градуса срещу движещата се повърхност с помощта на няколко тънки кабела.
С връщането на града към по-стабилен начин на живот задачите, свързани с изследването на бъдещето, станаха по-рутинни.
За нашите цели земята на север от града беше разделена на няколко сегмента, които се разпростираха от оптимума във всички посоки през интервали от пет градуса. При нормални обстоятелства градът не би търсил маршрут, който отстои на повече от петнайсет градуса право на север, но допълнителната възможност да се отклонява за кратко време предоставяше значителна гъвкавост.
Процедурата беше проста. Геодезистите яздеха северно от града сами или по двойки и изследваха отредения им сегмент. Разполагахме с много време.
Често се чувствах окрилен от усещането за свобода на север. Това, ми каза Блейн веднъж, било типично за повечето Изследователи на бъдещето. Защо да бързаш да се връщаш, щом един ден, прекаран в безделие край някоя река, трае едва няколко минути от времето в града?
За приятните преживявания на север се заплащаше определена цена, която ми се струваше нереална, докато не изпитах последиците й върху себе си. Един ден, преминал в безгрижие на север, беше един ден от живота ми. За петдесет дни остарявах с пет мили в града, но хората там остаряваха само с четири дни за същото това време. В началото това беше без значение: връщахме се в града толкова често, че не виждах и не усещах разликата. Но с времето хората, които познавах — Виктория, Джейз, Малчускин — сякаш изобщо не остаряваха, докато един ден, като се погледнах в огледалото, видях голяма промяна.
Не исках да заживявам с друго момиче за постоянно. Все повече вярвах в теорията на Виктория, че начинът на живот в града може да разруши всяка една връзка.
Първите пренасочени жени щяха скоро да дойдат в града и ми казаха, че като неженен мъж имам право да правя секс с някоя от тях за известно време. В началото отхвърлих идеята, защото не ми допадаше. Струваше ми се, че дори една чисто физическа връзка трябва да е допълнена от споделени емоции, но начинът, по който се уреждаше изборът на партньори, беше изкусно съобразен със съществуващите обстоятелства. Винаги, когато бях в града, ме насърчаваха заедно с другите необвързани мъже да общуваме и да се сближаваме с момичетата в специално предназначена за тази цел стая за развлечения. Отначало се чувствах неудобно, но след известно време свикнах с тези моменти и накрая задръжките ми паднаха.
Започнах да харесвам едно момиче на име Дорита, което също ме харесваше, и не след дълго ни предоставиха една стаичка, където можехме да живеем заедно. Нямахме много общо помежду си, но опитите й да говори английски бяха очарователни и компанията ми изглежда й беше приятна. Скоро забременя и в свободните дни между изследователските мисии наблюдавах напредването на бременността й.
Бавно, невероятно бавно.
Бавното придвижване на града ме дразнеше все повече. Според субективната ми представа за време бяха изминали сто и петдесет, може би двеста мили, откакто бях станал пълноправен Изследовател на бъдещето, а градът все още се намираше в района на онези хълмове, където се намирахме по време на нападенията.
Подадох молба за временно прехвърляне в друга гилдия; колкото и да ми харесваше свободния живот в бъдещето, чувствах, че времето ми лети.
В продължение на няколко мили работих с Гилдията на тракцията и през това време Дорита роди. Даде живот на близнаци: момче и момиче. Страхотен повод за празнуване… но разбрах, че градският живот поражда друг вид недоволство у мен. Бях работил с Джейз, който на времето беше няколко мили по-възрастен от мен. Сега той беше видимо по-млад и нямахме почти нищо общо помежду си.