Излезе от селото, прекоси пресъхналия поток и тръгна в посоката, в която беше поел вторият мъж.
2
МЕСТНОСТТА ИЗВЪН СЕЛОТО беше обрасла с храсти и тук-там дървета. Не след дълго тя видя мъжа, насочил се към малка горичка. Знаеше, че в долния й край минаваше река. От другата страна имаше ниски хълмове.
Вървеше на разстояние от мъжа, тъй като не желаеше да я види, преди да разбере накъде се е отправил.
Като тръгна сред дърветата, тя го изгуби от поглед. Слезе от коня и го поведе за юздите, като се оглеждаше за мъжа. След известно време дочу шума на реката — по това време на годината беше плитка, а камъчетата по дъното се виждаха ясно през бистрата вода.
Забеляза коня му до едно дърво. Върза и своя, като продължи напред сама. Дори сред дърветата беше горещо и усещаше, че е покрита с прах след ездата. Отново се зачуди какво я беше подтикнало да го последва. Присъствието на двамата мъже в селото не носеше опасност, а мотивите им, макар и странни, изглеждаха миролюбиви.
Когато наближи гората, стана по-предпазлива. Спря и огледа брега, който се спускаше към водата.
Мъжът беше там и тя го загледа с интерес.
Пелерината и ботушите беше оставил до раницата с багажа си и нагазил в реката, като изглежда се наслаждаваше на прохладата. Все още не я беше видял и риташе с крак във водата, а около него летяха искрящи пръски. Наведе се, загреба вода в шепите си и я плисна върху лицето и врата си.
После се обърна, излезе от водата и отиде при багажа си. Извади малка видеокамера от кожен калъф, преметна калъфа на рамото си, свърза го към камерата с къс кабел и нагласи копчето отстрани.
Остави за момент камерата и разгъна дълъг свитък хартия, навит на руло. Разстла го на земята, разгледа го внимателно няколко секунди, пак взе камерата и се върна до водата.
Първо започна да снима срещу течението, после свали камерата и се обърна. Насочи я към отсрещния бряг, а после към Елизабет. Тя се наведе бързо, за да не попадне в кадър, но той не реагира и тя предположи, че не я е видял. Когато погледна отново, той снимаше реката надолу по течението й.
Върна се при хартията и с голямо старание вписа няколко символа.
Със спокойни движения той сложи камерата в калъфа, нави хартията и я прибра заедно с останалите инструменти.
Протегна се и се почеса по врата. С бавни крачки се върна на брега, седна и потопи краката си във водата. После легна по гръб и затвори очи.
Тя го наблюдаваше внимателно. Определено изглеждаше безобиден. Имаше мускулесто тяло, загоряло от слънцето. Косата му беше като светлокестенява грива, дълга и разрошена. Имаше брада. Прецени, че е на около трийсет и пет години. Лицето му имаше младежко излъчване и ясно изразени черти. Усмихваше се блажено от удоволствието си да потопи краката си в прохладната вода в горещия, сух ден.
Около лицето му прелитаха мухи и от време на време той лениво ги гонеше.
Тя се поколеба няколко секунди, после пристъпи, хлъзна се и пред нея се посипаха камъчета.
Мъжът реагира веднага. Скочи, огледа се бързо и се помъчи да се изправи, но се препъна и стъпи във водата.
Тя не се сдържа и се разсмя.
Като успя да се закрепи на крака, скочи към раницата си и след секунда държеше в ръце пушка.
Елизабет спря да се смее, но той не я насочи към нея. Вместо това каза нещо на толкова развален испански, че нищо не се разбра.
Самата тя говореше малко испански, затова предпочете да използва местния език:
— Не исках да се засмея…
Той поклати глава и я огледа внимателно. Тя разпери ръце, за да покаже, че не носи оръжие и му се усмихна с надежда, че ще го успокои. Той изглежда се увери, че няма опасност за него и остави пушката на земята.
Пак каза нещо на ужасен испански, а после измърмори нещо на английски.
— Говориш ли английски? — попита тя.
— Да. А ти?
— Като роден език.
Тя пак се засмя, посочи към реката и каза:
— Имаш ли нещо против да дойда при теб?
Той продължаваше да я гледа тъпо, но тя свали обувките си и тръгна към брега. Повдигна леко полата си и нагази в реката. Водата беше леденостудена, пръстите на краката й се свиха, но усещането беше приятно. Седнаха един до друг с крака във водата.
— Извинявай за пушката. Стресна ме.
— И аз се извинявам — отвърна тя. — Но физиономията ти беше толкова блажена.
— Най-хубавото нещо, което можеш да направиш в такъв ден.
И двамата се загледаха във водата. Под леко накъдрената повърхност краката им изглеждаха като бели пламъчета, примигващи от течението.