— Как се казваш? — попита тя.
— Хелуърд.
— Хелуърд. — Тя повтори името. — Това фамилия ли е?
— Не. Цялото ми име е Хелуърд Май. А ти?
— Елизабет. Елизабет Хан. Не обичам да ми викат Елизабет.
— Добре.
Тя го погледна. Изглеждаше сериозен.
Акцентът му малко я объркваше. Беше разбрала, че не е от местните, говореше английски свободно, но произнасяше гласните по странен начин.
— Откъде си? — запита го тя.
— Оттук. — Той изведнъж се изправи. — Ще трябва да напоя коня.
Той пак се препъна, докато се изкачваше по брега, но този път Елизабет не се разсмя. Тръгна към дърветата, но не взе багажа си.
Пушката още лежеше там, където я беше оставил. Той я погледна веднъж през рамо и тя се извърна.
Доведе и двата коня. Тя се изправи и тръгна със своя към водата.
Елизабет застана между животните и погали кобилата на Хелуърд по врата.
— Красива е — каза тя. — Твоя ли е?
— Не съвсем. Просто я яздя по-често, отколкото другите.
— Как се казва?
— Аз… не съм й дал име. Трябваше ли?
— Само ако искаш. И моят си няма име.
— Обичам да яздя — каза Хелуърд изведнъж. — Това е най-хубавата част от работата ми.
— И да шляпаш из реките. Ти с какво се занимаваш?
— Аз съм… всъщност работата ми си няма име. Ами ти?
— Аз съм медицинска сестра. Иначе правя доста неща.
— И ние имаме медицински сестри — каза той. — В… там, откъдето идвам.
Тя го погледна с интерес.
— Къде е това?
— Един град. На юг.
— Как се нарича?
— Земя. Въпреки че обикновено го наричаме просто града. Елизабет се усмихна неуверено, несигурна дали е чула правилно.
— Разкажи ми за него.
Той поклати глава. Конете бяха спрели да пият и сега опираха муцуни.
— Мисля, че е по-добре да тръгвам — каза той.
Отправи се бързо към багажа си, събра всичко и го напъха бързо в дисагите. Елизабет го наблюдаваше с любопитство. Когато приключи, той взе поводите и поведе коня нагоре по брега. Преди да стигне до дърветата, той се обърна назад.
— Извинявай. Сигурно ме мислиш за много груб. Просто… ти не си като другите.
— Другите?
— Тукашните хора.
— Това лошо ли е?
— Не.
Той огледа реката, като че ли търсеше извинение, за да остане с нея, изведнъж се отказа да си тръгва и завърза кобилата за най-близкото дърво,
— Може ли да те питам нещо?
— Разбира се.
— Чудех се… може ли да те нарисувам?
— Да ме нарисуваш?
— Да… само една скица. Не съм много добър, занимавам се с това отскоро. Докато съм тук горе, прекарвам много време в рисуване на нещата, които виждам.
— Това ли правеше, когато те срещнах?
— Не. Онова беше карта. Имам предвид истински рисунки.
— Искаш да ти позирам ли?
Той порови в дисагите си, после извади няколко листа хартия с различни размери. Разлисти ги нервно и тя видя, че на тях има някакви рисунки.
— Само застани там — каза той. — Не… до коня си.
Той седна на брега, като сложи листовете върху коленете си. Тя го наблюдаваше, все още смутена от неочаквания обрат и усети стеснение, нещо, което не й беше присъщо. Той вдигна поглед от хартията и се вгледа в нея.
Тя застана до коня, като прокара ръка под врата му и го потупа от другата страна, а конят откликна, като притисна муцуната си към нея.
— Не си застанала правилно — каза той. — Обърни се повече към мен.
Смущението й се засили и тя осъзна, че е заела неестествена, неудобна поза.
Той продължи да работи, като сменяше листовете хартия един след друг, и тя започна да се отпуска. Реши да не му обръща внимание и пак погали коня. След известно време той я помоли да възседне коня, но тя се беше изморила.
— Може ли да видя какво си направил?
— Никога не ги показвам.
— Моля те, Хелуърд. Никой досега не ме е рисувал.
Той прегледа листовете хартия и избра два-три.
— Не знам какво ще кажеш.
Тя ги взе от него.
— Боже, наистина ли съм толкова кльощава? — възкликна тя, без да се замисля.
Той се опита да й измъкне листовете от ръцете.
— Върни ми ги.
Тя се обърна и започна да разглежда другите. Различаваше лицето си, но усетът му за пропорции изглеждаше… необичаен. Беше нарисувал и нея, и коня прекалено високи и слаби. Ефектът не беше неприятен, а по-скоро странен.
— Моля те… искам да ми ги върнеш.
Тя му ги подаде и той ги сложи на дъното на купчината. Изведнъж й обърна гръб и тръгна към коня си.
— Да не те обидих? — попита тя.
— Не си ме обидила. Знаех си, че не трябва да ти ги показвам.