— Мисля, че са много добри. Просто… малко е шокиращо да се видиш през погледа на някой друг. Казах ти, че никога не са ме рисували.
— Трудна си за рисуване.
— Може ли да видя някои от другите ти рисунки?
— Няма да са ти интересни.
— Виж, нямам намерение да ти правя комплименти. Наистина ми е интересно.
— Добре.
Той й даде цялата купчинка и продължи към коня си. Докато седеше отново на земята и разглеждаше рисунките, усещаше присъствието му зад гърба си и как се преструва, че наглася впряга на коня, но всъщност очаква реакцията й.
Темите бяха различни. Имаше няколко рисунки на коня му: как пасе, стои неподвижно, отмята глава назад. Те бяха изумително натуралистични; с няколко щрихи той беше уловил самата същност на животното, гордо и в същото време покорно, опитомено и едновременно с това господар на съдбата си. Любопитното бе, че пропорциите бяха абсолютно точни. Имаше няколко рисунки на мъж… автопортрети или може би мъжът, с когото го беше видяла по-рано. Беше нарисуван с пелерина, без пелерина, застанал до един кон, използващ видео камерата, която беше видяла по-рано. И в тези рисунки пропорциите бяха почти абсолютно точни.
Имаше няколко скици с пейзажи: дървета, река, странна конструкция, теглена с въжета, далечна верига хълмове.
Пейзажите не му се удаваха толкова добре; понякога пропорциите бяха точни, друг път се забелязваше обезпокоителна деформация, причината за която тя не можеше да определи точно. Като че ли нещо не беше наред с перспективата? Не можеше да каже със сигурност, тъй като не владееше добре езика на живописта.
Най-отдолу откри рисунките, които й беше направил. Първите няколко не й се сториха много добри, явно това бяха първите му опити. Трите, които й беше показал, изглеждаха най-сполучливи, но пак я озадачиха удължените пропорции на нея и коня.
— Е? — попита той.
— Ами… — започна тя, като се мъчеше да намери точните думи, — мисля, че са добри. Много необичайни. Имаш набито око.
— Ти си труден обект.
— Най-много ми харесва тази. — Тя порови в купчината и намери рисунката на коня с буйно развята грива. — Като жив е.
Той се ухили.
— Тази ми е любимата.
Тя пак разгледа рисунките. В тях имаше нещо, което не разбираше… например на една от рисунките на мъжа. Високо на заден план се явяваше причудлива форма с четири върха. Тя присъстваше на всяка от скиците, които й беше направил.
— Какво е това? — попита тя, като посочи към нея.
— Слънцето.
Тя се понамръщи, но реши да не спори. Почувства, че за момента е наранила достатъчно артистичното му его.
Избра рисунката, която според нея беше най-добрата от трите.
— Може ли да я взема?
— Мислех, че не ти харесва.
— Харесва ми. Мисля, че е чудесна.
Той я погледна внимателно, сякаш се мъчеше да познае дали е искрена, после взе купчината листове от ръцете й.
— Искаш ли и тази?
Той й подаде рисунката с коня.
— Не бих могла. Не и тази.
— Искам да я вземеш — каза той. — Ти си първият човек, който ги е виждал.
— Аз… благодаря ти.
Той постави внимателно листовете в дисагите и пристегна катарамите.
— Казваш се Елизабет, нали?
— Предпочитам да ме наричат Лиз.
Той кимна сериозно.
— Довиждане, Лиз.
— Тръгваш ли?
Той не отговори, а отвърза коня и се метна на седлото. Спусна се към брега, прегази плитката река и пришпори коня си към другия бряг. След няколко секунди се изгуби сред дърветата.
3
ЕЛИЗАБЕТ СЕ ВЪРНА в селото и установи, че е загубила желание за работа. Все още очакваше да пристигне пратка с медицински консумативи, а преди повече от месец беше обещано, че ще дойде и лекар. Тя беше направила каквото можеше, за да е сигурна, че жителите на селото се хранят балансирано — колкото и ограничени да бяха хранителните припаси — и беше успяла да се справи с повечето явни болежки като възпалено гърло, обриви и така нататък. Миналата седмица беше помогнала при раждането на една от жените и чак тогава почувства, че върши някакво добро.
Сега, с все още пресния спомен от странната среща край реката, тя реши да се върне рано в центъра.
Преди да тръгне, срещна Луис.
— Ако онези мъже дойдат отново — каза му тя, — гледай да разбереш какво искат. Ще си дойда сутринта. Ако пристигнат по-рано, задръж ги. Разбери откъде са.
До центъра имаше почти седем мили и нощта вече се беше спуснала, когато пристигна. Мястото беше почти безлюдно: много полеви работници не се прибираха през нощта. Но Тони Чапъл беше там и я пресрещна на път към стаята й.