Мъжете в базата бяха егоцентрици и си въобразяваха, че играят важна роля. Те говореха със сложни понятия за групова психология, за социална адаптация и модели на поведение, и когато изпадаше в по-цинично настроение, тя намираше подобни възгледи просто за безсмислени. Освен нещастния Тони Чапъл, тя не беше проявила какъвто и да е интерес към никой от мъжете въпреки очакванията си преди да пристигне тук.
Хелуърд беше различен. Не смееше да си признае, че е излязла на езда, за да го срещне отново.
Намери мястото на речния бряг, напои коня си, а после го завърза на сянка и седна край водата в очакване. Пак се помъчи да сподави всичко, което се въртеше в главата й — мисли, желания и въпроси. Загледа се в заобикалящата я природа, легна на брега на слънце и затвори очи. Заслуша се в ромоленето на водата, която течеше между речните камъчета, в шума на лекия полъх в дърветата, в жуженето на насекомите; усети миризмата на сухи храсти, топла пръст, горещина.
Мина доста време. Зад нея конят размахваше опашка и търпеливо гонеше рояка мухи.
Тя отвори очи в мига, в който чу конски тропот, и се изправи.
На отсрещния бряг стоеше Хелуърд. Вдигна ръка за поздрав и тя му помаха в отговор и му се усмихна.
Той скочи от коня и тръгна бързо по брега, докато се озова точно срещу нея. Беше очевидно в добро настроение и искаше да я развесели. Когато застана срещу нея, Хелуърд се наведе напред и се опита да се изправи на ръце. Успя от втория път, после се прекатури и падна с вик във водата.
Елизабет скочи и се затича към него.
— Удари ли се? — попита тя.
Той й се усмихна.
— Можех да го правя, когато бях малък.
— И аз.
Той се изправи и погледна печално мокрите си дрехи.
— Бързо ще изсъхнат — каза тя.
— Ще доведа коня си.
Двамата прекосиха реката и Хелуърд върза коня си до коня на Елизабет. Седнаха един до друг и Хелуърд протегна краката си на слънцето, за да изсуши дрехите си.
В нея напираха много въпроси, но тя ги премълча всичките. Наслаждаваше се на тайнствеността около него и не искаше да я разваля с обяснения. Тя предполагаше, че е служител от някаква база, подобна на нейната, и сега просто се шегува с нея. Ако това беше така, тя не се сърдеше; присъствието му й беше достатъчно. Тя също беше доста потисната и се радваше на разнообразието, което той несъзнателно внасяше в живота й.
Единственото, което ги свързваше, бяха скиците му и тя го помоли да й ги покаже отново. Известно време те разговаряха за рисунките и той започна ентусиазирано да й разказва за различните обекти, които рисува. Беше й любопитно да види, че всички скици са направени върху гърба на стари компютърни разпечатки.
Накрая той каза:
— Реших, че си от наемниците.
Тя се учуди.
— Кои са те?
— От местните хора. Но те не говорят английски.
— Някои говорят. Не много добре. Само ако ги научим.
— Кои „ние”?
— Хората, за които работя.
— Ти не си ли от града? — попита изведнъж той, после отклони поглед.
Елизабет почувства лека тревога; той започна да се държи по същия начин, както предишния ден, след което неочаквано си беше тръгнал. Не искаше това да се повтаря, не и сега.
— Искаш да кажеш от твоя град?
— Не… разбира се, че не си. Коя си?
— Знаеш името ми — отвърна тя.
— Да, но откъде си?
— Англия. Дойдох тук преди около два месеца.
— Англия… това е на Земята, нали? — Той се взираше в нея напрегнато, рисунките бяха забравени.
Тя се разсмя — нервна реакция на странния въпрос.
— Беше на Земята, поне последния път, когато бях там — каза тя, като се опитваше да се пошегува.
— Боже мой! Тогава…
— Какво?
Той се изправи рязко и се отдалечи от нея. Направи няколко крачки, после се върна, застана над нея и я погледна отгоре.
— Идваш от Земята?
— Какво искаш да кажеш?
— Ти си от Земята… планетата?
— Естествено… не те разбирам.
— Вие ни търсите — каза той.
— Не! Тоест… не съм сигурна.
— Намерихте ни!
Тя се изправи и се отдръпна от него.
Изчака го при конете. Преди го мислеше за странен, но сега разбра, че е луд, и знаеше, че трябва да си върви. Следващата крачка трябваше да направи той.
— Елизабет… не си отивай.
— Лиз — каза тя.
— Лиз… знаеш ли кой съм аз? Аз съм от града Земя. Трябва да знаеш какво означава това!
— Не, не знам.
— Не си ли чувала за нас?
— Не.
— Тук сме от стотици хиляди мили… от много години. Близо двеста.