— Къде е градът?
Той махна с ръка към североизток.
— Натам. На около двайсет и пет мили на юг.
Тя не реагира на това, че посочи в обратната посока, като предположи, че е допуснал грешка.
— Мога ли да видя града? — попита тя.
— Разбира се! Да отидем още сега!
Той сграбчи ръката й развълнувано и я постави върху юздите на коня й.
— Почакай… Как се пише името на града ти?
Той го произнесе буква по буква.
— Защо се нарича така?
— Не знам. Защото сме от планетата Земя, предполагам.
— Защо правите разлика между двете?
— Защото… не е ли очевидно?
— Не.
Тя осъзна, че се съгласява с него все едно, че е луд, но в очите му блестеше единствено вълнение, не лудост.
Инстинктът й, обаче, на който тя беше разчитала толкова много напоследък, я предупреждаваше да внимава. Вече не можеше да бъде сигурна в нищо.
— Това тук не е Земята!
— Хелуърд…. да се срещнем тук утре — каза тя. — Край потока.
— Мислех, че искаш да видиш града ни.
— Да… но не днес — каза тя и се помъчи да намери някакво оправдание: — Ако е на двайсет и пет мили, ще трябва да взема отпочинал кон, да се обадя на шефовете
Той я погледна разколебан.
— Според теб си измислям — отбеляза той.
— Не.
— Тогава какъв е проблемът? Казвам ти, че откакто се помня и много години преди да се родя, градът е оцелявал с надеждата, че от Земята ще пристигне помощ. Сега вие сте тук, а ти ме мислиш за луд!
— Ти си на Земята.
— Защо казваш това? — попита той.
— Защо трябва да казвам друго?
Той пак взе ръката й и я завъртя. Посочи нагоре.
— Какво виждаш?
Тя закри очите си с ръка, за да ги предпази от ослепителния блясък.
— Слънцето.
— Слънцето! Слънцето! Какво ще кажеш за слънцето?
— Нищо. Пусни ми ръката… боли ме!
Той я освободи и отиде при захвърлените рисунки. Взе най-горната и я обърна към нея.
— Това е слънцето! — извика той, като посочи към странната форма, нарисувана в горния десен ъгъл на картината, близо до източената фигура, която според него изобразяваше нея. — Ето го слънцето!
Сърцето й биеше бясно, тя дръпна юздите от дървото, около което бяха вързани, метна се на седлото и пришпори коня с пети. Той се завъртя и тя се отдалечи в галоп от реката.
Зад нея, Хелуърд стоеше неподвижен, все още протегнал ръка с рисунката си.
5
КОГАТО ЕЛИЗАБЕТ ПРИСТИГНА в селото, вече се смрачаваше и тя прецени, че е твърде късно да тръгва към центъра. Нямаше желание да се връща там, а и имаше къде да преспи.
За разлика от друг път по главната улица не се виждаше жив човек — обикновено по това време на деня тя беше препълнена с хора, които седяха на земята пред къщите си и разговаряха, докато пиеха силното, смолисто вино — единственото, което можеха да произведат по тези места.
От църквата се носеше шум и тя тръгна натам. Вътре се бяха събрали много мъже и няколко жени, които плачеха.
— Какво става? — попита Елизабет отец Дос Сантос.
— Онези мъже се върнаха — отвърна той. — Предложиха сделка.
Той стоеше доста встрани, очевидно неспособен да повлияе на хората по никакъв начин.
Елизабет се опита да схване същността на споровете, но от всички страни се носеха викове и дори Луис, заел видно място до разрушения олтар, не можеше да надвика врявата. Елизабет улови погледа му и той веднага се приближи.
— Е?
— Мъжете дойдоха днес, менина Хан. Приемаме условията им.
— Струва ми се, че не всички ги приемат. Какви са условията?
— Справедливи.
Той понечи да тръгне обратно към олтара, но Елизабет го хвана за ръката.
— Какво искаха? — попита тя.
— Ще ни дадат много лекарства и много храна. И още тор. Казват, че ще ни помогнат да ремонтираме църквата, въпреки че не сме го искали.
Той избягваше погледа й — обръщаше глава към нея за секунда и после очите му се отклоняваха виновно.
— А в замяна?
— Нещо дребно.
— Хайде, Луис. Какво поискаха?
— Десет от нашите жени. Това е нищо.
Тя го изгледа изумено.
— И вие какво им казахте?
— Ще се грижат добре за тях. Ще ги излекуват от всичко и когато се върнат при нас, ще донесат още храна.
— А какво казват жените за това?
Той хвърли поглед през рамо.
— Не са доволни.
— Сигурна съм, че не са.
Тя погледна към шестте жени, които присъстваха. Те се бяха събрали на малка групичка, а мъжете, които стояха близо до тях, изглеждаха смутени.
— За какво ги искат?