— Кои са те? — попитах Малчускин, когато спряхме за петнайсет минутна почивка.
— Местни хора.
— Не можехме ли да наемем още?
— Всички са един дол дренки.
До известна степен им съчувствах. Под открито небе, без никаква сянка, работата беше тежка и изискваше сила. Въпреки че бях твърдо решен да не забавям темпото, физическото напрежение беше по-голямо, отколкото можех да понеса. Определено досега не бях вършил нищо по-изморително.
Железопътните линии в южния край на града се простираха на около половин миля и свършваха в нищото. Имаше четири линии, всяка от които се състоеше от две метални релси, поддържани от дървени траверси, които на свой ред бяха вкопани в бетонни основи. Дължината на две от линиите вече беше значително намалена от Малчускин и групата му. Ние работехме върху най-дългия, все още запазен участък, който беше прокаран като външна дясна линия.
Малчускин ми обясни, че ако приемем, че градът е пред нас, четирите линии можеха да бъдат определени съответно като лява и дясна, външна и вътрешна.
Задачата не изискваше много мислене. Онова, което трябваше да се свърши, беше рутинно, но трудоемко.
На първо място, напречните греди, които свързваха релсата с траверсите, трябваше да бъдат освободени по цялата дължина на релсата. Оставяхме ги настрана и по същия начин освобождавахме и другата релса. После повдигахме траверсите, захванати за бетонните основи с по две скоби, всяка от които трябваше да бъде разхлабена и свалена на ръка. Когато траверсата бъдеше освободена, я премествахме във вагонетката, която чакаше при следващия участък от железопътната линия. Бетонната основа, както разбрах, беше предварително отлята и годна за многократна употреба. Тя трябваше да бъде изкопана от гнездото си в пръстта и натоварена във вагонетката. След като всичко това се свършеше, двете стоманени релси се поставяха върху специални стойки отстрани на вагонетката.
После Малчускин или аз подкарвахме електрическата вагонетка към следващия участък от железопътната линия и процесът се повтаряше.
Товарехме вагонетката догоре, цялата работна група се качваше на нея и се отправяше към края на града. Тук я паркирахме и презареждахме акумулатора от контакта, монтиран за тази цел в стената на града.
По-голямата част от сутринта мина в това да натоварим вагонетката и да я откараме до града. Ръцете ми изтръпнаха от умора, гърбът ме болеше, бях ужасно мръсен и потънал в пот. Малчускин, който беше работил наравно с другите — може би дори повече от наетите работници — се засмя.
— Сега разтоварваме и почваме отначало — каза той.
Погледнах към работниците. Те изглеждаха така, както се чувствах и аз, макар да подозирах, че съм свършил много повече работа от тях, като се имаше предвид, че бях нов и още не бях усвоил изкуството да използвам мускулите си пестеливо. Повечето от тях лежаха в сянката на града.
— Добре — отговорих аз.
— Не… пошегувах се. Мислиш ли, че ще изкараш още дълго без храна?
— Не.
— Добре тогава… да хапнем.
Той извика на Рафаел, после се насочи към бараката си. Тръгнах с него и си поделихме претоплената синтетична храна — всичко, което той можеше да предложи.
Следобед разтоварвахме. Траверсите, основите и релсите бяха сложени на друго, захранвано с акумулатор превозно средство, което се движеше на четири огромни балонни гуми. Когато напълнихме вагонетката, я закарахме в края на железопътната линия и започнахме отново. Беше горещо и мъжете работеха бавно. Дори Малчускин намали темпото и след като вагонетката беше повторно натоварена, той даде заповед за края на работния ден.
— Искаше ми се да направим още един курс днес — каза той и отпи голяма глътка от бутилка с вода.
— Готов съм — отговорих аз.
— Може би. Сам ли ще го направиш?
— Но аз искам — настоявах, като не желаех да разкривам колко изтощен се чувствах.
— Така като те гледам, ще си безполезен утре. Не, ще разтоварим тази вагонетка, ще я закараме до края на линията и стига толкова.
Не стана точно така и нещата се развиха другояче. Когато върнахме вагонетката в края на линията, Малчускин накара мъжете да запълнят последния участък от линията с рохкава пръст и скална маса. Положихме двайсетина метра чакъл.
Попитах Малчускин каква е целта.
Той кимна с глава към най-близката дълга линия, лявата вътрешна. В самия й край имаше масивна бетонна подпора, здраво забита в земята.
— Да не предпочиташ вместо това да изправяш такива? — попита ме той.