— Ти наистина ли си от планетата Земя? — попита той.
— Да, но ми се иска да не я наричаш така. Аз съм от Земята, ти също. Има някакво недоразумение.
— Боже, пак го каза. — Той я погледна. — Тук изглеждаш различно… но какво правиш като пренасочена?
— Само така можех да вляза в града.
— Аз щях да те взема. — Той се огледа из стаята. — Правила ли си вече секс с някой от мъжете?
— Не.
— Недей. — Докато говореше, той продължаваше да се оглежда през рамо. — Имаш ли собствена стая? Там ще можем да поговорим по-спокойно.
— Да. Ще отидем ли?
Когато влязоха в стаята, тя затвори вратата; стените бяха тънки, но поне останаха насаме.
Тя седна на стола, а той — на ръба на леглото.
— Прочетох Дистейн — каза тя. — Беше интересно. Чувала съм за него отнякъде. Кой е бил той?
— Основателят на града.
— Да, това разбрах. Но е бил известен с нещо друго.
Хелуърд изглеждаше озадачен.
— Разбра ли нещо от написаното?
— Малко. Бил е много объркан човек. И е грешал.
— За какво?
— За града и опасността, в която се намира. Пише така, сякаш той и останалите са били транспортирани по някакъв начин в друг свят.
— То си е така.
Елизабет поклати глава.
— Никога не сте напускали Земята, Хелуърд. Както си седя тук и си говоря с теб сега, ние и двамата сме на Земята.
Той поклати отрицателно глава.
— Грешиш, знам, че грешиш. Каквото и да казваш, Дистейн е познавал истинската ситуация. Ние сме в друг свят.
— Онзи ден ти ме нарисува със слънцето зад мен — каза тя. — Нарисува го като хипербола. Така ли го виждаш? Нарисува ме прекалено висока. Така ли ме виждаш?
— Не аз виждам слънцето такова, то си е такова. И светът е такъв. Нарисувах те висока, защото… така те виждах тогава. Бяхме далеч на север от града. Сега… Много е трудно да се обясни.
— Опитай.
— Не.
— Знаеш ли как виждам слънцето аз? То е нормално… кръгло, сферично, наричай го както искаш. Не разбираш ли, че става въпрос за лично възприятие? Ти виждаш нещата неправилно… не знам защо, но и възприятието на Дистейн е било погрешно.
— Лиз, не е само възприятието. Виждал съм, чувствал съм, живял съм в този свят. Каквото и да казваш, за мен той е реален. И не само за мен. Повечето хора в града притежават същите познания. Започнало е от Дистейн, защото той е бил там в началото. Оцеляваме тук от дълго време единствено благодарение на това познание. То е в основата на всичко, причината да сме живи, защото без него няма да можем да поддържаме града в движение.
Елизабет понечи да каже нещо, но той продължи.
— Лиз, след като те видях онзи ден, имах нужда от време да помисля. Яздих на север, далеч на север. Там видях нещо, което ще подложи на изпитание способността на града да оцелява както никога досега. Срещата с теб беше… не знам. Повече отколкото очаквах. И косвено доведе до нещо голямо.
— Какво е то?
— Не мога да ти кажа.
— Защо?
— Не мога да кажа на никого, освен на Навигаторите. Те ми обясниха, че засега трябва да остане поверително. Моментът не е подходящ новината да се разчува.
— Какво имаш предвид?
— Чувала ли си за Терминаторите?
— Да… но не знам кои са.
— Те са… политическа група в града. Опитват се да го спрат. Ако тази новина изтече в момента, ще възникнат големи неприятности. Тъкмо преживяхме една голяма криза, Навигаторите не искат друга.
Елизабет го гледаше втренчено без да казва нищо. Изведнъж се беше видяла в нова светлина.
Намираше се на границата между две реалности: едната беше нейната, другата — неговата. Колкото и да се приближаваха един към друг, никога нямаше да се докоснат. Също като графиката, която Дистейн беше нарисувал, за да представи възприеманата от него реалност, колкото повече се приближаваше тя към него в един смисъл, толкова повече се отдалечаваше в друг. Някак си се беше въвлякла в тази драма, в която логиката на единия се руши пред логиката на другия и тя знаеше, че не е в състояние да се справи с това.
Макар да беше убедена в искреността на Хелуърд и в несъмненото съществуване на града и неговото население, както и в странните представи, около които тези хора бяха изградили оцеляването си, тя не можеше да забрави основното противоречие. Градът и неговите хора съществуваха на Земята, Земята, която познаваше, и каквото и да беше видяла, каквото и да казваше Хелуърд, нямаше как да е обратното. Доказателствата, в които вярваха те, нямаха смисъл.
Но когато границата бъдеше поставена под съмнение, се озоваваха в задънена улица.