Сега Блейн се обръщаше направо към нея, а Хелуърд остана на заден план. Той се обаждаше рядко, само за да потвърди нещата, които Блейн казваше. Тя харесваше другия мъж и го намираше за прям по негов си начин. Той не се опитваше да избягва въпросите й.
Той потвърди онова, което тя вече знаеше. Говори за Дистейн и неговата Директива, говори за града и нуждата му да се движи напред, спомена и за формата на света. Тя се беше научила да не оспорва градските схващания и само слушаше какво й казват.
Когато накрая се сви в спалния чувал, се чувстваше изтощена от дългото яздене през деня, но заспа късно. Сега границата беше ясно начертана.
Въпреки че вярата в собствената й логика не беше разколебана, вече разбираше по-добре градските хора. Те твърдяха, че живеят в един свят, където природните закони не са същите. Тя беше подготвена да повярва на това… или по-скоро да повярва, че са искрени, но знаеше, че грешат.
Не външният свят беше различен, а тяхното възприятие за него. Как би могла да промени това?
Излязоха от гората и пред тях се разкри полупустинна местност, осеяна с високи треви и храсти. Тук нямаше пътеки и напредваха бавно. През цялото време духаше хладен вятър и свежестта му изостряше сетивата им.
Постепенно растителността отстъпи пред твърда, жилава трева, растяща в песъчливата почва. Мъжете не казваха нищо. Хелуърд гледаше пред себе си, докато яздеше, оставил коня си сам да намира пътя.
Елизабет забеляза, че растителността пред тях съвсем изчезна и докато се изкачваха по един хребет от ронлив пясък и чакъл, между тях и брега оставаха едва няколко метра ниски пясъчни дюни. Конят й, който вече беше подушил миризмата на сол във въздуха, препусна в лек галоп по пясъка. С чувство за свобода и щастливо опиянение се носеха по неописуемо красивия бряг, докосван от десетилетия единствено от вълните.
Хелуърд и Блейн се спуснаха до брега след нея и стояха край конете си, вперили поглед във водната шир.
Тя приближи коня си до тях и слезе от него.
— На изток и запад ли се простира? — попита Блейн.
— Доколкото можах да проуча. Не виждам как би могла да се заобиколи.
Блейн извади камера и бавно направи панорамна снимка на изгледа.
— Ще трябва да изследваме на изток и на запад — каза той. — Няма да можем да прекосим.
— Не се вижда отсрещният бряг.
— Почвата не ми харесва. — Блейн погледна брега с неодобрение. — Ще трябва да докараме тук строител на мостове. Не мисля, че ще издържи тежестта на града.
— Трябва да има някакъв начин.
Двамата мъже не й обръщаха внимание. Хелуърд сглоби малък инструмент — триножник с концентрична карта, закрепена под него. Той закачи отвее над картата и отчете показанията на уреда.
— Много далече сме от оптимума — заключи той накрая. — Имаме предостатъчно време. Трийсет мили., почти година по времето, отброявано в града. Мислиш ли, че може да се направи?
— Мост ли? Нужни са ни повече хора, отколкото разполагаме в момента. Какво казаха Навигаторите?
— Да провериш докладваното от мен. Направи ли го?
— Да. Не виждам какво мога да добавя.
Хелуърд зарея поглед към водната шир, а после се обърна към Елизабет.
— Ти какво смяташ?
— За това ли? Какво очакваш да кажа?
— Кажи ни за нашите възприятия — отвърна Хелуърд. — Кажи ни, че тук няма река.
Тя каза:
— Това не е река.
Хелуърд хвърли поглед на Блейн.
— Чу я — каза той. — Измисляме си я.
Елизабет затвори очи и се обърна. Вече не можеше да се противопоставя на границата.
Стана й студено от вятъра, затова взе едно одеяло от багажа си и се върна на песъчливия хребет. Погледна към тях, но те не й обърнаха внимание. Хелуърд беше монтирал друг инструмент и правеше някакви измервания. Съобщаваше ги на Блейн, а вятърът заглушаваше гласа му.
Работеха бавно и старателно, като всеки проверяваше данните на другия при всяка стъпка. След час Блейн натовари част от оборудването на коня си, яхна го и пое по брега в северна посока. Хелуърд остана да гледа след него, а в позата му се четеше дълбоко и съкрушително отчаяние.
Елизабет го изтълкува като малка слабост в логическата бариера, която ги разделяше. Загърна се с одеялото и тръгна през дюните към него.
— Знаеш ли къде се намираш?
Той не се обърна.
— Не — отвърна. — И никога няма да разберем.
— Португалия. Тази страна се нарича Португалия. Тя е в Европа.
Тя заобиколи, за да може да вижда лицето му. За миг погледът му се спря върху Елизабет, но изражението му беше равнодушно. Той само поклати глава и мина покрай нея, като тръгна към коня си. Бариерата беше непробиваема.