— Хелуърд… недей.
— Говори глупости! — казах аз, но сред тълпата вече се бяха разнесли гласове, че това е само слух. Виктория го призна, но добави, че на строежа на моста вероятно стават повече неща, отколкото знаят хората; тези думи бяха посрещнати с известно одобрение.
Речта на Виктория завърши неочаквано.
— Според мен този мост е не само ненужен, но и опасен. По този въпрос разполагам с експертно мнение. Както много от вас знаят, баща ми е водач на Гилдията на строителите на мостове. Именно той проектира моста. Сега ви моля да чуете какво има да ви каже.
— Боже… не може да го направи! — възкликнах аз.
— Леру не е Терминатор — каза Джейз.
— Знам. Но е загубил вяра.
Строителят на мостове Леру вече беше на платформата. Той застана до дъщеря си и изчака аплодисментите да затихнат. Не гледаше право в тълпата, а беше свел поглед към пода. Изглеждаше изморен, стар и победен.
— Хайде, Джейз. Няма да гледам как се унижава.
Джейз ме погледна несигурно. Леру се подготвяше да заговори.
Разбутах тълпата, защото исках да се махна преди да е казал нещо. Бях започнал да уважавам Леру и не желаех да стана свидетел на поражението му.
Малко по-нататък пак спрях.
Бях разпознал още някого, застанал зад Виктория и баща й. За миг не можах да си спомня нито името, нито лицето… после ми изплува. Това беше Елизабет Хан.
Бях шокиран да я видя отново. Бяха минали много мили, откакто си беше тръгнала: поне осемнайсет мили от времето, отброявано в града, много повече по моето субективно време. След като си беше отишла, се опитах да я изтрия от паметта си.
Леру беше започнал обръщението си към тълпата. Той говореше тихо и думите му не се чуваха добре.
Взирах се в Елизабет. Знаех защо е там. Когато Леру свършеше да се унижава, щеше да говори тя. Вече знаех какво щеше да каже.
Отново тръгнах напред, но изведнъж някой ме хвана за ръката. Беше Джейз.
— Какво правиш? — попита ме той.
— Онова момиче — отвърнах. — Познавам я. Тя не е от града. Не трябва да й позволяваме да говори.
Хората около нас ни подвикваха да замълчим. Мъчех се да се освободя от Джейз, но той ме задържаше.
Изведнъж избухнаха аплодисменти и разбрах, че Леру е свършил.
— Виж… трябва да ми помогнеш — казах на Джейз. — Не знаеш кое е това момиче!
С периферното си зрение забелязах Блейн, който идваше към нас.
— Хелуърд… видя ли кой е тук?
— Блейн! Помогни ми, за Бога!
Отново се напрегнах да се отскубна и Джейз с мъка ме удържа. Блейн се приближи бързо и хвана другата ми ръка. Двамата ме издърпаха назад, извън тълпата, до самия ръб на металната основа на града.
— Слушай, Хелуърд — каза Джейз. — Остани и я изслушай.
— Знам какво ще каже!
— Тогава позволи и на другите да го чуят.
Виктория пристъпи напред.
— Хора от града, още един човек иска да говори пред вас. Мнозина не я познават, защото тя не е от нашия град. Но онова, което има да каже, е от огромно значение и след това никой от вас вече няма да се съмнява какво трябва да направим.
Тя вдигна ръка и Елизабет излезе напред.
Елизабет говореше тихо, но гласът й стигаше ясно до всички присъстващи.
— За вас тук аз съм непозната — каза тя, — защото не съм родена като вас между стените на града. Но вие и аз сме от един и същ вид: ние сме хора и сме от планета, наречена Земя. Вие оцелявате в този град близо двеста години или седем хиляди мили според вашия начин за измерване на времето. Светът около вас тъне в анархия и разруха. Хората са невежи, необразовани и тънат в мизерия. Но не всички на този свят са в това положение. Аз съм от Англия, една страна, където започваме да възраждаме цивилизацията. Има и други страни, по-големи и по-могъщи от Англия. Така че вашето стабилно и организирано съществуване не е уникално.
Тя направи пауза, проверявайки реакцията на тълпата до момента. Цареше тишина.
— Дойдох във вашия град случайно и живях тук една миля, в отдела за пренасочване. — Това съобщение предизвика лека изненада. — Говорила съм с някои от вас, знам как живеете. После напуснах града и се върнах в Англия. Прекарах близо шест месеца там, опитвайки се да разбера града ви и неговата история. Сега знам много повече, отколкото при първото си посещение.
Тя отново направи пауза. Някъде от тълпата изкрещя мъж:
— Англия е на Земята!
Елизабет не реагира. Вместо това каза:
— Имам въпрос. Има ли някой тук, който отговаря за двигателите на града?
Настъпи кратко мълчание, след което Джейз каза:
— Аз съм член на Гилдията за тракция.