В ъглите горяха мангали и в стаята бе доста топло и задушно. Но Милисънт бе сигурна, че нищо нямаше да се пожали за удобството на краля, дори и ако за целта се изхаби повече от ценното гориво.
Джон седеше в средата на стаята, върху кресло с висока облегалка, което приличаше на трон, украсено с дърво резба и инкрустирано със сребро. Явно пътуваше с него. Отпиваше от висока чаша, обсипана със скъпоценни камъни, и се взираше над ръба й в Милисънт. Очевидно чашата също бе част от личните му съкровища. Един крал не се лишаваше от удобствата и от скъпите си вещи само защо то му се налагаше да предприеме пътешествие из кралството си.
Всички тези мисли й минаха през главата, докато в стаята цареше пълна тишина. Мълчанието и втренченият поглед на краля я накараха да се почувства неспокойна. Може би такъв беше обичаят, но тя не бе привикнала толкова дълго да се взират в нея и го намираше грубо и невъзпитано.
Тъкмо се канеше да прекъсне неловката тишина, когато той заговори:
— Ела тук, дете. Бихме искали да те разгледаме по-отблизо на светлината на свещите.
Стаята бе много добре осветена. Изглежда зрението му не бе толкова добро, както някога. Разбира се, нямаше да го отбележи на глас, тъй като кралят би могъл да се засегне, особено ако бе по-чувствителен на тема възраст. Милисънт плахо пристъпи към креслото.
Когато застана пред него, той я загледа още по-изпитателно, всъщност огледа я най-подробно от главата до петите. Този му навик може и да беше много полезен, когато си имаше работа с бароните си — за да ги изнерви и да ги постави в по-неизгодна позиция. Но Милисънт го намираше доста дразнещ и се страхуваше, че няма да се сдържи и ще му го каже. Затова си отдъхна с облекчение, когато кралят отново наруши тишината, въпреки че й се искаше да бе казал нещо друго, а не комплимент за външността й.
— Той трябваше да ми спомене колко си хубава — промърмори Джон.
— Кой? — попита девойката.
Вместо да й отговори, кралят добави загадъчно:
— Но има и други начини да се постигне една цел, нали? Някои дори имат предимството да бъдат приятни.
— Боя се, че не разбирам за какво говорите, Ваше величество.
— Ела, седни тук и аз ще ти обясня — повтори той и потупа скута си.
— Отдавна вече съм минала възрастта, когато мога да седна в нечий скут — отвърна Милисънт.
Той се засмя и в зелените му очи блеснаха весели пламъчета.
— Една жена никога не е твърде стара за това. — Вероятно не бе достатъчно изтънчена, за да разбере какво бе толкова забавно. Просто знаеше, че не желае да седне в скута му.
По възраст той можеше да й бъде баща и може би искаше да се държи бащински към нея, но поведението му изобщо не навеждаше на тази мисъл. Тъкмо обратното. Усмивката му бе твърде чувствена и той я гледаше… ами по начина, по който я гледаше и Улфрик, което бе доста смущаващо.
Не че това имаше някакво значение. Той бе женен за невероятно красива жена, която притежаваше всичко, за което един мъж можеше да мечтае. Вероятно гледаше всички жени по този начин, сякаш те до една бяха създадени, за да задоволяват страстите му. Навярно преди Изабела бе мислил именно така — репутацията му го доказваше — ала със сигурност разгулният му живот бе останал в миналото.
Така че Милисънт не обърна внимание на последните му думи и реши да му напомни за целта на посещението й.
— Вече стана доста късно, Ваше величество. Ако имате да ми казвате нещо, най-добре е да го сторите, за да мога по-скоро да си легна.
Той погледна към леглото си, после отново към нея. Тя отвърна равнодушно на погледа му и кралят се намръщи.
— Толкова ли си невинна, колкото изглеждаш, момиче?
Милисънт също се намръщи.
— В какъв смисъл невинна?
— Обичаш ли Де Торп?
Въпросът му бе съвсем неочакван и даде нова насока на мислите й. Не възнамеряваше да му изплаква болката си, но след като желаеше да чуе истината, нямаше нищо против да я сподели с него.
— Не, трябва да призная, че не го обичам — отвърна прямо девойката.
— Чудесно. — Отговорът му, придружен с ослепителна усмивка, съвсем я смути, ала следващите му думи я свариха съвсем неподготвена. — Значи няма да имаш нищо против, ако той се откаже от теб.
— Бих искала да го направи, но той изглежда се е примирил с нашия брак — въздъхна Милисънт.
— Той просто няма основателна причина, за да се откаже. Но ние много лесно можем да му предоставим такава. Доволен съм, че и двамата ще имаме полза от подобно решение.
— Какво решение?
Крал Джон рязко се изправи.
— Хайде стига, та отговорът е съвсем очевиден — заяви той, прегърна я през рамо и я поведе към леглото.