— Мили, защо съзнателно го предизвикваш? — обади се неочаквано Роланд.
— Не правя нищо подобно!
— Тъкмо това правиш — рече Роланд и се обърна към Улфрик. — Милорд, това, което каза тя, е самата истина. Дори и да не бе сгодена за вас, а тя е, аз не бих могъл да се оженя за нея. Това би било все едно да се оженя за собствената си сестра, а трябва да се съгласите, че едва ли някой мъж би пожелал подобно нещо.
Роланд се надяваше да разведри обстановката, ала изглежда не му се удаде, защото мрачното изражение на Улфрик не се промени. Тъкмо обратното — когато се из върнаха към нея, тъмносините му очи блестяха още по-гневно и застрашително.
— Да не би да искаш да ме убедиш сега, че си ме излъгала, когато ми заяви, че си влюбена в него?
Милисънт предпочиташе да не бе повдигал този въпрос.
— Просто навремето си мислех, че е възможно. Винаги съм смятала, че го обичам. Изобщо не съм осъзнавала, че това не е любовта, която свързва мъжа и жената в брака. И двамата не изпитваме никакво желание един към друг. Как по-ясно да ти го кажа?
— Пак го правиш, Мили — упрекна я Роланд и я изгледа почти сърдито.
— Какво?! — гневно възкликна тя.
— Предизвикваш го. Обяснението бе достатъчно. Не е нужно да го дразниш повече.
— Върви да си легнеш, Роланд. Не ми помагаш с приказките си.
— Не мога — въздъхна младият мъж, макар че явно предпочиташе да се оттегли.
Милисънт разбра, че той се страхува да я остави насаме с Улфрик, въпреки че бе достатъчно умен, за да не го изтъква. Тя също не желаеше да бъде сама с Улфрик, ала в този момент се страхуваше много повече за Роланд, отколкото за себе си — особено когато годеникът й все още държеше меч в ръката си.
Улфрик навярно прочете мислите й или пък реши, че Роланд е твърде разумен и предпазлив, за да се опита да мине покрай него, след като не е въоръжен, и прибра меча си.
— Заради баща ти се радвам, че не ми се налага да те убия. Върви си. — Роланд се поколеба и той добави: — Тя е моя от деня, в който е сгодена за мен. Дори не си и помисляй да ми отнемаш това, което ми принадлежи!
Двамата млади мъже кръстосаха погледи за един дълъг и напрегнат миг. Накрая Роланд кимна хладно, рязко се обърна и напусна стаята.
Милисънт знаеше, че приятелят й никога нямаше да си тръгне, ако смяташе, че Улфрик представлява някаква опасност за нея. И на нея й се искаше да бъде толкова сигурна. Внезапно почувства страх и изпита желание да извика на Роланд да се върне. Безпокойството й се усили, когато Улфрик затвори вратата и пусна резето. Двамата останаха сами в заключената стая.
— Какво правиш? — с прегракнал глас попита тя и страните й, които преди малко бяха възвърнали цвета си, отново пребледняха.
Той не отговори. Приближи до леглото и я погледна.
— Можем да поговорим на сут… — опита се да предложи с треперещ глас тя, но той рязко я прекъсна.
— Няма за какво да говорим. — Тя се надигна, за да стане от леглото. — Остани на мястото си! — изплющя гласът му.
Сега вече здравата се изплаши. Изражението на лицето му не се бе променило. Той все още изглеждаше бесен. Бе сигурна, че каквото и да възнамеряваше да направи, никак нямаше да й хареса — ако въобще оцелееше след това. Никак не бе сигурна в последното. Бе в неведение относно намеренията му — засега. В следващия миг вече разбра — без да откъсва поглед от нея, Улфрик бавно започна да сваля пелерината си.
— Не го прави, Улфрик!
Той отвърна с въпрос:
— Наистина ли си въобразяваше, че можеш да се омъжиш за Роланд Фиц Хю и че той ще остане жив достатъчно дълго, за да се наслаждава на брака си с теб?
— Ако баща ми бе дал съгласието си, ти не можеше да направиш нищо, за да ми попречиш.
Младият мъж поклати глава.
— И смяташ, че това щеше да ме спре да го убия?
Чак сега Милисънт осъзна какво искаше да й каже.
Той я смяташе за своя собственост. И макар че всъщност не я искаше, тя пак бе негова, а това означаваше, че не може да се омъжи за никой друг, понеже за него това щеше да бъде измяна. Напълно нелогично и собственическо отношение! Милисънт не знаеше дали да плаче, или да се смее горчиво. Не можеше да спечели. Никога нямаше да има възможност да избяга от него.
Ала тя не бе забравила за неприятната си среща с Джон Безземни. Един крал би могъл да принуди и най-силния мъж да се подчини на волята му. А Улфрик още не знаеше, че кралят е против женитбата им. Всъщност, когато му го кажеше, той би трябвало да се зарадва. Това би му дало нужното извинение, за да не се ожени за нея. А ако прекрати годежа, вече нямаше да я смята за своя. Нужно бе само да му разкаже за среднощното си посещение при краля.