Улфрик отвори вратата на клетката.
— Хайде, ела. Ще те придружа до голямата зала.
— За да ме заключиш ли?
Младият мъж въздъхна.
— Докато не се уверя, че познавам всички, които се събират в залата, да, няма да рискувам безопасността ти. Не се тревожи за коня си, аз ще се грижа за него. Не е нужно през целия ден да стоиш в гостната. Ако не се отделяш от майка ми, можеш да я придружаваш навсякъде, където отива и тя. А ако си с мен…
— Няма начин да го представиш за нещо приятно, така че не се и опитвай, лорд Улф — рязко го прекъсна Милисънт и профуча покрай него. — Затворникът си е затворник, без значение дали са му позволени някои малки свободи.
Глава 42
Улфрик се раздразни, задето Милисънт бе изрекла умалителното му име, сякаш бе някаква обида. Ядосваше се и на това, че явно крал Джон въобще не възнамеряваше да я остави на мира. Вбесяваше се от нейната самонадеяност, че може да се справи с краля. Ала най-много го безпокоеше фактът, че тя му се сърдеше.
Надяваше се след завръщането в Шефърд да започнат отново. След безумния гняв, който изпита щом разбра, че бе избягала в Клайдън, Улфрик осъзна, че това всъщност бе ревност. Бе принуден да признае, поне пред себе си, че чувствата му към Милисънт са нещо повече от мъжка похот. Чувствата му се засилваха с всеки изминал ден. Колкото по-дълго бе край нея, толкова повече жадуваше за присъствието й.
Това, което тя събуждаше у него, бе нещо ново и съвсем непознато. Младият мъж не знаеше как да го нарече. Знаеше единствено, че намира компанията й за изключително възбуждаща — не само за тялото си, но и за ума си. Тя го забавляваше, объркваше и предизвикваше, а напоследък и го тревожеше. Но никога не го отегчаваше.
За щастие майка му бе в голямата зала и не се налагаше лично да придружи Милисънт дотам и да повика стражата да стои пред вратата, за да й попречи да излезе. Можеше спокойно да я остави с лейди Ан, ала изглежда това не укроти гнева на годеницата му, която му хвърли един изпепеляващ поглед.
Така да бъде. Безопасността й бе много по-важна за него от временната й ненавист и враждебност. Явно щеше да се наложи да почака за новото начало помежду им, докато мине сватбената церемония. Засега… Улфрик се запъти да открие баща си и да му напомни, че годеницата му не бива да напуска замъка.
Гай знаеше, че тя се бе измъкнала от Шефърд, но не бе уведомен за ролята на крал Джон в бягството й. Беше помислил, че тя просто се е изплашила от приближаващия ден на сватбата. Миналата нощ Улфрик му разказа за Роланд Фиц Хю и за чувствата й към него. Гай го намери за много забавно. По същия начин бе реагирал и бащата на Роланд, когато Улфрик обсъди с него този въпрос, преди да тръгнат от Клайдън.
И двамата бащи бяха уверени, че това не е сериозна пречка за Улфрик. Въпреки това той не можеше с лека ръка да забрави факта, че макар и младият Роланд да не бе сред кандидатите за съпруг на Милисънт, тя все още имаше списък с предпочитани имена, сред които той не фигурираше. Очевидно годеницата му с радост би се омъжила за всеки друг, но не и за него. Единственото успокоение бе, че тя всъщност не бе влюбена в друг мъж, както бе смятал. Поне нямаше да се терзае от мисълта за някакъв неизвестен съперник. И по някаква ирония на съдбата нямаше да го узнае, ако тя не бе избягала в Клайдън.
Когато по-късно се върна в голямата зала, Улфрик огледа внимателно просторното помещение и реши, че всичко е наред. Слугите бяха подредили масите за обяд, а майка му и дамите се бяха събрали край огнището. Гостите бяха отишли да видят изложбата на лъкове, която лорд Гай бе уредил за тяхно развлечение. Дамите не го намираха за интересно, но Улфрик се досети, че Милисънт с удоволствие би разгледала изложбата и затова бе дошъл да я вземе.
Но майка му го видя и забърза да го пресрещне. Дръпна го настрани в един ъгъл, за да не би някой от минаващите слуги да чуе разговора им. Отначало Улфрик се развесели, понеже лейди Ан обикновено обичаше да си приказва със слугите и не странеше от тях.
Обаче сега кимна към една от масите и се намръщи.
— Погледни онова момиче с тъмната коса.
— Коя по-точно? Повечето са с тъмни коси, майко.
— Уличницата.
Това го изненада и заинтригува, още повече, понеже майка му рядко използваше обидни думи. Той се вгледа внимателно в жената. Дрехите й ясно показваха с каква професия се занимава — деколтето й бе дълбоко изрязано и разкриваше пищна гръд, а коланът й бе пристегнат, за да подчертае тънка та талия и чувствените извивки на ханша и бедрата.
— И какво за нея?
— Тя не е оттук — сковано отвърна майка му.