— Не разбирам защо татко е поръчал тези дрехи. Той отлично знае, че няма да ти позволя да се появиш пред олтара в гамаши и панталони. А и този плат е прекалено тънък за зимата.
— Не и с подходяща дебела наметка — възрази Милисънт и добави с нотка на благоговение: — Смятам, че татко сам е ушил роклята и туниката.
Джоун я изгледа подозрително.
— Струва ми се, че не те чух добре.
— Много добре ме чу! И аз миналата вечер се изненадах, когато той призна, че шиенето му доставя удоволствие и отмора. Дори ми каза, че е шиел всички рокли на нашата майка.
— Сега вече съм сигурна, че се шегуваш! — възмути се сестра й. — Радвам се, че не се чувстваш нервна, щом си способна да си правиш подобни шеги, но…
— Погледни ме — прекъсна я Милисънт. — Приличам ли ти на човек, който се шегува? Аз наистина съм уверена, че той е ушил роклята. Погледни бодовете. Познаваш ли някой в Дънбър, който може да си служи толкова умело с иглата, с изключение на самата теб, разбира се? А и на кого мислиш би се доверил да работи с този плат, който бе сред неговите съкровища, донесени от последния кръстоносен поход?
Джоун вдигна края на сребристата дреха и се вгледа по-внимателно.
— Никой в Дънбър не би могъл да направи подобни бодове. Но татко би могъл да поръча изработването й извън Дънбър. Не че това има някакво значение. Ти трябва да я облечеш, понеже това е неговият подарък.
— Май добре си усвоила уроците по твърдоглавие от мен, нали? — засмя се Милисънт. — А и ще имам много случаи да облека твоята рокля. В крайна сметка семейство Де Торп сигурно ще трябва да забавлява кралската двойка.
Думите й успокоиха Джоун и тя закачливо ръгна сестра си в ребрата.
— Все пак продължавам да смятам, че ще замръзнеш по пътя към църквата.
— Сигурна съм, че няма да го допуснеш — смигна й Милисънт. — Не се съмнявам, че ще ми услужиш с една от най-плътните си наметки.
— Да — кимна Джоун. — Имам една, която чудесно ще подхожда на този тоалет — изработена е от бяло кадифе, а по краищата е украсена с разкошни кожи от сребърна лисица.
Разговорът със сестра й и суетнята около обличането разсеяха за малко Милисънт от предстоящата церемония. За съжаление по пътя към църквата нервността й бързо се завърна. Твърде скоро щеше да се окаже свързана навеки с Улфрик де Торп.
Нямаше да си спомня почти нищо от този ден, понеже от притеснение и тревога всичко й бе като в мъгла. Мисълта за завършека на деня я изпълваше с истински ужас и я караше да потръпва от страх. Бавната процесия до църквата, дългата служба, напевния глас на свещеника — всичко сякаш се случваше с някой друг. Дори празненството в голямата зала, последвало церемонията и продължило през целия ден, бе някак си далечно и нереално. Всички се забавляваха с изключение на младоженката.
Особено болезнен и смущаващ бе обичаят, според който булката трябваше да бъде огледана от младоженеца и от всеки, успял да влезе в спалнята на новобрачните. Той изискваше да се потърсят евентуални несъвършенства на невестата, които биха накарали младоженеца да се откаже от нея. Навярно не откриха нищо, понеже най-после Милисънт остана насаме с Улфрик. Единствената й утеха за това, че в паметта й се губеше по-голямата част от собствения й сватбен ден, бе смътната надежда, че навярно няма да помни и края му.
— Казах ли ти колко красива изглеждаш днес? — попита Улфрик.
Това бяха първите думи, които Милисънт чу съвсем ясно, след смътните брътвежи през този кошмарен за нея ден.
— Не си спомням.
— Всъщност аз се пошегувах, понеже ти го казах поне десетина пъти. Наистина ли не си спомняш?
— Аз също се пошегувах — излъга Милисънт. Запита се какво ли още й бяха казали през последните часове, за което нямаше никакъв спомен.
Чувстваше се леко опиянена, макар че не помнеше да е пила вино. Беше доста объркващо и смущаващо, че не си спомняше почти нищо от изминалия ден, сякаш не го бе преживяла. И накрая да се намери в леглото със съпруг, при това и двамата голи. Господи, дали не помнеше и първата си брачна нощ? Нима всичко бе свършило? Искаше й се да стане отново предишната и да бъде навсякъде другаде, само не и в това легло и в тази стая.
— Вече свършихме ли? — попита тя.
Улфрик се засмя, а Милисънт се намръщи. Въпросът й бе съвсем разумен.
— Реших да почакам, докато главата ти се избистри от омаята на виното. Но в същото време открих, че не мога да чакам повече. Струва ми се, че съм чакал цяла вечност. Доста сложно противоречие, не си ли съгласна?
— Не, според мен може да се разреши много лесно — заяви Милисънт. — Ще чакаш.
Той се засмя пак, а тя отново се намръщи. Какво му бе толкова забавно?