Веднъж след добро похапване и хубаво вино Септимус се изказа експанзивно:
— Джордж, приятно ми е твоето присъствие. След като послушам да говориш, за мен е такова облекчение да се върна към компютъра си, че в резултат от това стилът ми се подобри значително. Чувствай се свободен да идваш по всяко време. Тук — и той махна неопределено с ръка наоколо — ти можеш да избягаш и да се спасиш от всичките си грижи и ядове, които може би те преследват. А когато аз се трудя с компютъра над романа си, ти имаш пълен достъп до книгите ми, до телевизора или хладилника, а сигурен съм, че вече знаеш пътя до винарската изба.
Така си беше. Наистина го знаех. Даже си бях начертал малка пътеводна карта със знака Х на мястото на избата, като внимателно бях разработил няколко алтернативни маршрута.
— Единственото лошо нещо на това убежище от световните беди е, че е затворено от първи декември до тридесет и първи март. Тогава не мога да ти предложа гостоприемството си. Трябва да остана в градската си къща.
Бях сломен от тази новина. Зимата е най-злочестото време за мен. В края на краищата, скъпи ми приятелю, точно тогава кредиторите ми стават най-настоятелни. Тези ненаситни хора, както всеки знае, са достатъчно богати, та да махнат пренебрежително с ръка за няколко жалки цента, които евентуално им дължа. Но те, изглежда, изпитват някакво особено садистично опиянение от възможността да бъда изхвърлен вън посред зима. Снегът ги вдъхновява към нови прояви на ненаситен вълчи глад. Затова най-вече през зимата бих се зарадвал на това убежище.
— Защо не използваш къщата през зимата, Септимус? — попитах. — С един буен огън в тази великолепна камина, която по нищо не отстъпва на също така великолепното ти централно отопление, ти можеш спокойно да се присмиваш и на студа в Антарктида.
— Така е — съгласи се Септимус, — но като че ли всяка зима виещи като дяволи снежни виелици се срещат точно тук и стоварват снега си върху моето почти райско кътче. Тогава тази потънала в самота къща, която обожавам, бива откъсната от външния свят.
— Още по-добре — изтъкнах аз.
— Напълно си прав — отвърна Септимус. — И все пак провизиите ми идват от външния свят. Храна, пиене, гориво, бельо. Унизително е да го призная, но истината е, че всъщност не мога да оцелея без външния свят — или поне не бих могъл да живея така луксозно, както би желало да живее всяко почтено човешко същество.
— Знаеш ли, Септимус — казах аз, — мисля, че мога да намеря разрешение на този въпрос.
— Колкото и да се напъваш, няма да успееш. Все пак този дом е твой осем месеца в годината или поне винаги, когато аз съм тук през тези месеци.
Това беше така, но как би могъл един разумен човек да се примири с осем месеца, когато в годината те са дванайсет? Същата вечер извиках Азазел.
Мисля, че не знаеш за Азазел. Той е дяволче, един палав магьосник, висок около два сантиметра. Надарен е с изключителна сила, която с удоволствие показва, тъй като в неговия свят — където и да се намира, нямат много високо мнение за него. Следователно…
О, чувал си за него, така ли? Е добре, стари ми приятелю, как бих могъл да ти разкажа хронологично тази история, ако ти се чувстваш едва ли не задължен непрекъснато да изразяваш собственото си мнение? Изглежда, не разбираш, че изкуството да се разговаря се състои в това, човек да слуша абсолютно внимателно и да се въздържа от прекъсвания под такива благовидни претексти, че е чувал тази история и преди. Най-малкото…
Както винаги Азазел беше бесен, че го викат. Очевидно е бил зает с това, което той нарича тържествен религиозен обред. Аз самият едва сдържах яда си. Той винаги се занимава с нещо, което си въобразява, че е много важно. Изглежда не може да разбере, че когато го повикам, то е защото неминуемо съм се забъркал в ситуация, която има съдбоносно значение за мен.
Изчаках докато припряното му ломотене утихна и тогава обясних положението.
Той ме изслуша, смръщил мъничкото си личице, и накрая попита:
— Какво е сняг?
Аз въздъхнах и му обясних.
— Да не искаш да кажеш, че тук от небето пада втвърдена вода? Късове втвърдена вода? И животът продължава?
Не си направих труда да му спомена и за градушките, а само казах:
— Пада на меки, пухкави снежинки, Могъщи ми господарю. (Нали разбираш, винаги му действа успокоително, когато го лаская с разни глупави имена.) — Не е приятно обаче, когато започне да вали обилно.