— Трябва само да си го представя, така ли?
— Това е единственото условие, за да стане възможен експериментът.
— Ще си намокря краката.
— Ами обуй си високите ботуши тогава — отвърнах саркастично.
Той се поколеба, но после извади и надяна високите ботуши. Тази открита проява на недоверие към думите ми ме нарани дълбоко. Остави това, ами си навлече и дебело кожено палто и още по-дебела кожена шапка.
— Ако си готов? — започнах аз хладно.
— Не съм! — прекъсна ме той.
Отворих вратата и Септимус пристъпи навън. По покритата веранда нямаше сняг, но веднага щом като излезе на стъпалата, те като че ли се изплъзнаха под краката му. Той се вкопчи отчаяно в перилата.
Някак си успя да стигне до края на късото стълбище и се опита да се изправи, но нещо не се получаваше или поне не стана по начина, по който смяташе да го направи. Той продължи да се плъзга още метър-два, като цепеше въздуха с ръце и крака. После се приземи по гръб и продължи да се пързаля надолу, докато прелетя покрай едно младо дръвче и инстинктивно обви с ръце ствола му. Завъртя се около него три-четири пъти и най-после спря.
— Що за хлъзгав сняг е това! — изкрещя Септимус, а гласът му трепереше от възмущение.
Трябва да призная, че независимо от упованието си в Азазел бях застинал в безкрайна изненада. Септимус не бе оставил никакви отпечатъци от стъпки, а пързалящото му се тяло дори не бе изписало чертичка по снега, да не говорим за улей или бразда.
— Когато си върху снега, ти нямаш никаква тежест — обясних аз.
— Идиот! — бе краткият му коментар.
— Погледни снега. Няма никакви отпечатъци
Септимус се втренчи в снега, а после направи няколко бегли забележки от такова естество, че могат да бъдат причислени към категорията на нецензурните.
— А триенето — продължих аз — зависи отчасти от натиска между плъзгащото се тяло и това, по което то се плъзга. Колкото по-малък е натискът, толкова по-малко е и триенето. Тъй като ти нямаш никакво тегло, налягането ти върху снега е равно на нула и затова се плъзгаш по него като че ли си върху най-гладкия лед.
— Какво трябва да направя в такъв случай? Не мога да оставя краката ми да се плъзгат по този начин!
— Нали не те боли? Щом като не тежиш, и по гръб да се пльоснеш, няма да те боли.
— И така да е. Това, че не ме боли, не е достатъчно основание да прекарам остатъка от живота си проснат по гръб в снега.
— Хайде, Септимус, помисли си, че ставаш отново тежък, и се изправи.
Той се намръщи по обичайния си начин и каза:
— Само да си помисля, че съм тежък, а? — но все пак го направи и тромаво се изправи на крака.
Сега бе затънал няколко сантиметра в снега и когато се опита — много предпазливо — да тръгне, това не му костваше по-голямо усилие, отколкото на всеки нормален човек.
— Как го правиш, Джордж? — попита той с много повече уважение в гласа си, отколкото обикновено успявах да предизвикам. — Не съм и помислял, че си такъв голям учен.
— ЦРУ ме принуждава да прикривам големите си научни познания — обясних аз. — Сега си представяй че ставаш по-лек и по-лек и върви както си вървиш. Ще оставяш все по-плитки и по-плитки следи, а снегът ще става все по-хлъзгав. Спри, когато усетиш че става опасно хлъзгав.
Той направи точно каквото му казах, защото ние учените можем да упражняваме силно интелектуално въздействие върху по-низшите смъртни.
— А сега — казах аз — опитай се да се плъзнеш наоколо. Когато искаш да спреш — просто се направи по-тежък, но го прави постепенно, защото иначе ще забиеш нос.
Тъй като беше спортен тип, Септимус веднага усвои майсторлъка. Веднъж сподели, че бил овладял всички видове спорт с изключение на плуването. Когато бил на три годинки, баща му го хвърлил във водата в най-добронамерен опит да го научи да плува, като избегне досадната необходимост от инструкции. В резултат на младия Септимус му трябвали десет минути дишане уста в уста, за да се върне към живота. Изповяда, че това оставило у него страх от водата за цял живот, също и безкрайно отвращение към снега. „Снегът е просто втвърдена вода“, обяви той, точно както би казал Азазел.
При новите условия обаче омразата му към снега не бе очевидна. Той започна да се пързаля наоколо с цепещи въздуха възгласи „Ихуу“, а от време-навреме, като завиваше, се правеше по-тежък и хвърляше пръски сняг. После спираше.
— Почакай! — извика той и се втурна в къщата, а след малко излезе и ако щеш вярвай, но бе прикрепил кънки за ботушите си.
— Учих се да се пързалям по езерото — обясни той, докато ги пристягаше, — но това никога не ми доставяше удоволствие. Все се страхувах, че ледът ще се пропука. Сега мога да се пързалям с кънките по земята без никаква опасност.