Полуразрушеният свод на огромната църква беше наситен с прикрепени за него прилепоподобни същества, които вече изпадаха в дълбок унес. Арон и Дионисий с мъка успяваха да задържат очите си отворени, защото те очакваха и знаеха, че тя ще дойде.
— Вече ще се пукна от мъка, не издържам. Аз съм си виновен! — изсъска Арон и същевременно се захвана с ноктите на крилатите си ръце още по-яростно за свода. — Ти не можеш да си представиш колко по-красива е вече тя, приятелю. Най-обаятелното същество във вселената.
— Габриеле много ще се разфучи ако разбере — дяволито забележи Дионисий и добави. — Арон, май за мен ще бъде този слав.
Арон беше като потресен от предполагаемото развитие на нещата, сви се в люспестата си кожа и притвори вече натежалите до смърт очи.
"Летящите прилепи" трябваше да сътворят Голямата майка и след това техните души да излетят нагоре, към все още непонятното и от нито един смъртен непосетено място.
В този момент, с изящно движение на изваяните си прилепови крила, Ксинтия взриви вече почти заспиващото стадо. Чувството за красота и грациозност беше дори засилено в този сорт същества и те я възприеха, ако не със задрямалите си очи, то с вътрешните умения на душите си. Който притежаваше повече завоевания, той можеше да усети най-силно присъствието на новата богиня на това загадъчно общество.
Ксинтия не предполагаше, че ще направи такова голямо раздвижване на повече от хиляда души, които бяха натъпкани в мозъчните кухини на "летящите прилепи".
Дионисий бе пленен от перфектно изваяната фигура на новопристигналата и се зарече да направи всичко на света, само и само тя да стане негов слав. Това чувство бе обладало и Арон, водителя на стадото, още по време на обряда. Единствената задръжка бе Габриеле и той мислеше как да се отърве от нея.
— Дионисий, да не си посмял! — изхлипа Арон, впивайки острия шип на опашката си в тялото на досегашния му вечен приятел.
— Не-е, недей, Арон! Боли ужасно! — неистово изстена вторият по сила в стадото и добави. — Тя наистина е новата богиня.
Ксинтия се настани между двамата, забивайки нокти в блокчетата на свода и нежно, както едно време, прозвънтя гласът й:
— Като че ли хващам последната минута преди заминаването, скъпи Арон и ... Дионисий.
И двамата потръпнаха.
— Свърших си работата. Погребах го и душата му е тук, любими ... — приятен гърлен звук се отдели от люспестата, змийска шия на красивото същество, но не се знаеше към кого от двамата бе отправен.
Стадото се успокои едва тогава, когато слънцето излезе от своето ложе и започна пътя си към залеза. Настъпваше новият ден в древна Недерландия.
Всички "летящи прилепи" имаха необикновеното свойство да се задържат със здравите си нокти за свода на църквата и да висят с главата надолу. Гледката бе необикновена. Стотиците получовеци-полумумии, с прилепови крила и змийски тела, поклащаха елипсовидните си глави. Всеки един от тях, я мъж, я жена имаше в запас поне една човешка душа. Йерархично се подреждаха нагоре извършителите на повече убийства, а някои имаха и над десет. Разбира се, Арон и Дионисий водеха челото с повече от сто такива в запас и заслужено се наричаха водачи на стадото.
Какво трябваше да се случи в следващите часове, Ксинтия не знаеше. Тя се захвана още по- здраво за свода, прилепнала плътно до двамата големи в стадото и зачака.
Отначало очите u така се затвориха, че мракът който я обхвана, не позволи да види неимоверно ярката, виолетова светлина, която озари цялата църква. Мълнии свързваха същество със същество. Като паяжина на гигантски паяк се понесоха тънки, люспести израстъци от всяко едно прилепообразно и се сляха в една обща мрежа, в едно огромно създание, с неопределени все още форми.
Ксинтия по-скоро почувства, че се разпада, че се разгражда, че олеква и тогава чак чу отново собствената си душа да шепти.
"Не се страхувай, скъпа, сега започва най-величественият момент. Ти преставаш да съществуваш за кратко време, но аз ще бъда ти и ти ще изживееш всичко. Приготви се!"
*****
Новообразувалото се огромно същество започна да добива очертания на "летящ прилеп".
Последното, което бе чул и запомнил, бе така необикновено за граф де Мол, че за сетен път помисли че е полудял. В главата му се мотаеха думите. "Петер, вече сме тук в 1997 година. Освободи напрежението от преживяното и си спомни за прелестната Александра. Тя те чака с нетърпение.
Той не познаваше, нито пък някога бе чул имена като Петер, Александра или Йоманда. Тези изплували изречения в главата на графа го накараха да мисли, че сънува или някой зъл дух си играе с него. Постепенно той отвори с мъка натежалите като железни доспехи очи. В полезрението му се ширеха локви с кръв. Дървената маса бе залята от разтопилия се восък, който използваха за свещ, а встрани имаше ръкопис и един мехур пълен с червеникава течност. Това го обърка съвсем и той трескаво започна да мисли какво се бе случило с него.