Графът бе потресен и не вярваше на очите си. Въвлечен в игра, демонична и неземна, игра, която нито един смъртен не бе спечелил без да се продаде на "прилепа", той нямаше много време да мисли, защото всяка измината минута го водеше към бездната на смъртта. Чувстваше, че Ксинтия е неговият избавител, и че тя е в смъртна опасност с това си деяние. Довери й се напълно и с помощта на свръхволята си, се докопа до мехура.
Живителна течност се разля по жилите му, когато с последни усилия успя да излее цялото съдържание в устата си. Изненадващо за самия себе си, той не почувства нито вкуса, нито мириса на течността, а само неприятното усещане, че му се гади. Отново всичко около него се завъртя с неописуема бързина и той потъна в мрак.
"Хей, графе, как успя? Та ти наистина си бил един от моите най-добри избраници досега — чу Уйлям вътрешен глас. Не се учуди, защото си спомни разговора с нея, с душата си. — Имам си вече компания и съм много щастлива. Част от субстанцията на Ксинтия е вече в теб, до мен и това ще ти даде нужната сила, за да продължиш. Също и нещо друго искам да ти разкажа. Някои неща, които никога не си и предполагал, че могат да са така — монотонно, но нежно чуваше графът по-нататъшните откровения на собствената си душа. — Преди да се вселя в теб имах един голям период от около 300 години от последното ми съществуване на Земята. Много ми се искаше да намеря точно такъв, какъвто си ти, но все не намирах и трябваше да чакам тези три столетия. Разбира се, накрая като видях възможността да вляза в твоето тяло, бях повече от щастлива и не се излъгах. Натрупах толкова положителни емоции чрез теб, че дори и сега да си замина в Големия дом, не е толкова страшно, но още по-голямо щастие ще е, ако остана още в теб — и продължи. — А пък и с тази нова компания. Всичко става още по-приятно за мен. Трудните мигове, които ни очакват, не ще ме огорчат, защото ти не познаваш такива ..., поне досега "
Граф де Мол отвори очи и с леко задоволство си спомни разказаното от вътрешния му глас. Въпреки неговото недоверие към необяснимите явления в живота, сега той не само повярва, ами се замисли какъв план да състави, за да действа в променената реалност.
Лъчите на слънцето подсказваха, че следобедът е преминал средата си и се насочва към своя сън. Това искаше да каже, че планът трябваше да е готов час по-скоро и спокойно да се чака по-нататъшното развитие на нещата.
Като че ли това не бе графът отпреди няколко часа. Той стана с бодро движение, опипа разпраната си шия, но не откри голяма рана, както очакваше. Само един дълбок белег доказваше, че всичко случило се е било истина. Жестока и коварна истина. Силата, с която винаги разполагаше бе в изобилие и дори сега не бе намаляла, ами обратното. С едно заучено до съвършенство движение, графът отскокна от каменния под и почувства новата енергия, придошла от пашкула. Намери се така бързо на височина, която не бе достигал никога досега и приятно се усмихна "Ех, Ксинтия, какво си направила с мен!? Та кой ще ме победи сега, Арон Градоначалникът ли казваш? Ха-ха!" — повече на себе си каза той, отколкото на отсъстващата, загадъчна жена.
"Аз не съм Ксинтия, но ти действително си непобедим — дочу де Мол някъде в главата си глас, който се отличаваше от гласа на собствената му душа и за кой ли път пак се стъписа. — Аз съм част от развитата душа на твоята любима и не се учудвай, когато някой път получиш съвет, я от мен, я от моята мила компаньонка в теб" — поясни говорещата субстанция.
"Добре, добре. ..! Край на изненадите и учудванията. Приемам ви като част от мен и да му мисли този, който не вярва, нали?"— каза графът, но въпреки всичко се позамисли.
В писмото Ксинтия казваше, че трябва да я чака тази вечер, за да го вземе със себе си, но защо? Къде щеше да го води? При стадото ли? При Арон ли? Такива въпроси идваха от само себе си в главата му и вместо да им дава отговори, той така извика, че разтърси замъка:
— Какво да правя. ..?
"Довери й се и я чакай ."— дочу се ехото прозвъняло в главата му.
Всички прилепоподобни същества бяха свързали вече змиевидните си тела в едно огромно, напомнящо на прилеп със сребърни криле, създание. То пък бе обгърнато от свилени нишки. Всяка една от тях водеше до мястото, където преди това се бяха захванали тези изчадия. Оставената от тях люспеста кожа висеше захваната за свода с твърди, костеливи нокти.
Ксинтия виждаше всичко това. Позна своята сребърна нишка и попита душата си. "Какво предстои, какво е обяснението на всичко това?"