Сега Найтхоук разтърси глава.
— Изобщо не ми трябват твоите треторазредни бардаци.
— Ще ти намеря луксозен тогава — увери го Киношита.
— Не съм те молил за това. Държа да попадна в най-големия, а не в най-луксозния.
— Няма ли да е по-добре да ми кажеш направо какво търсиш?
— Вече ти казах — отвърна Найтхоук, обтягайки се удобно в креслото, вирнал крака върху командното табло и с притворени очи. — Хайде сега да те видя как ще изпълниш желанието ми.
— Това да не е някакъв изпит?
— Просто го направи.
Киношита примирено въздъхна и стартира програмите на компютъра с по-екзотични и необичайни данни. Най-накрая установи, че заведението на мадам Зигия е вече само спомен, а най-големият бардак по Вътрешната граница бил всъщност палатът на Гомора на Бариос II. Той програмира координатите на системата Бариос в корабната навигационна система и се упъти към кухнята да си поръча обяд. През цялото време обаче от главата му не излизаше мисълта откъде идва слабостта на Перфектния убиец към секса с извънземни видове. В нито една от неговите многочислени биографии, които беше изчел, не се споменаваше подобно нещо.
Четвърта глава
Системата Бариос имаше превъзходно разположение: точно на главния път между Теразейн — обширен свят в покрайнините на Олигархията, и огромното съзвездие Квинелус.
Системата се състоеше от четиринайсет планети. Осем от тях бяха газови великани, а четири — бивши мини, отдавна изчерпани и запуснати. Тринайстата имаше обвивка от амониева атмосфера, но Бариос II беше наистина оживено място. Отначало на него имаше само станция за зареждане с гориво. После откриха залежите от плутоний и той стана най-примамливия минен свят. След това плутоният се изчерпа и планетата постепенно се превърна в аграрно стопанство, което осигуряваше прехраната на дузина от близките системи. Най-накрая, благодарение на възловото си разположение и постоянно нарастващото население, Бариос II стана могъщ финансов център, който търгуваше с хиляди дефицитни и редки стоки от Вътрешната граница и работеше със стотици различни валути.
Една от забележителностите на Бариос II беше Палатът на Гомора — най-големият бордей по Вътрешната граница, а може би и най-старият. Той не беше префърцунено модно заведение от рода на Кадифената комета, чийто клиенти бяха едни от най-богатите мъже и жени в галактиката. Точно обратното — работеше като перфектно смазана машина, която залага на добрите услуги вместо на скъпите фантазии. Започнал като скромно заведение, за около един век Палата на Гомора постепенно оправи фасадата и интериора си, прибави още пет пристройки, а в момента заемаше една значителна част от квартала. Местните протестираха срещу съществуването му, както бяха правили навремето техните родители и прародители. Но откакто Палата на Гомора започна да носи по-голям приход в твърда валута от всички бизнескомпании на планетата, взети заедно (с изключение на банката на Делурос VIII), нито една власт не помисли сериозно да го затвори. Още повече, че заведението редовно си плащаше данъците.
Докато двамата с Киношита наближаваха Палата на Гомора, Найтхоук внимателно огледа фасадата и входа му.
— Не изглежда толкова внушителен, колкото предполага репутацията му, нали? — отбеляза сухо накрая.
— Предупредих те — отбранително рече Киношита. — Спокойно можехме да спрем и на Полукс IV.
— Аз просто отбелязах, не се оплаквам. Точно тук исках да дойдем.
— Умът ми не побира защо сме на това място.
— Защото в най-големия бардак има най-голям избор.
— Същото разнообразие можеш да откриеш и в по-луксозен вертеп — изръмжа Киношита. — Но най-приличното заведение е вече на четири хиляди и петстотин светлинни години зад нас.
— И това тук ще свърши работа.
— Каквито и перверзни щения да имаш, би могъл да ги задоволиш и на Полукс IV.
— Съмнявам се — отвърна Найтхоук.
— Това тук може и да отговаря на твоите вкусове, но на мен никак не ми допада.
— Бъди спокоен, няма да се задържим толкова, че да ти се наложи да прибегнеш до услугите им.
Киношита го изгледа с любопитство.
— Твоята работа ще е да се завъртиш около бара и да обърнеш едно-две питиета. Предполагам, че ще приключа още преди да си допил пиенето.
— Може пък и да се окажеш прав.
— За кое? — попита Найтхоук.
— Щом си толкова бърз, луксозно заведение като онова на Полукс II би било губене на време.
Найтхоук си позволи да се усмихне снизходително, докато приближаваха официалния вход, който се плъзна встрани пред тях, а после отново се върна на мястото си. Из просторното преддверие имаше много картини и холограми, но нито един оригинал. Покрай стената се беше проточил дълъг лъскав бар. Неколцина мъже седяха в дискретния мрак на кабинките и подбираха партньорки за вечерта.