Ушите й бяха кръгли и без долна месеста част, а всички пръсти — еднакви по дължина. На краката си имаше само по четири пръста. Зениците й не бяха кръгли, а представляваха отвесни линии. Коленните и лакътните й стави изглеждаха някак уголемени, почти отекли.
Найтхоук не беше помръднал от мястото си край вратата и я наблюдаваше втренчено. Жената се протегна в примамлива поза, после се опита да го привлече с още по-сладострастно движение. Най-накрая се втренчи в него и започна да го оглежда също толкова внимателно, колкото и той нея.
— Какво става тук, по дяволите — не издържа най-накрая тя.
— Купих те за тази нощ.
— Защо? Както виждам, не ме желаеш.
— Напротив, много те искам — отвърна Найтхоук.
— Известно ти е, че мен не можеш излъга — аз съм балатайска жена.
— Знам.
— И сега какво? — продължи тя. — Защо е трябвало да плащаш, щом няма да правим секс?
— Имам едно делово предложение, а не знаех друг начин да се добера до теб.
— Не разбирам за какво намекваш — отвърна жената. — Ти вече си направил своето делово предложение и заведението го е приело. В противен случай сега нямаше да си тук.
— Това беше споразумение между мен и тях. Сега искам да поговорим делово с теб.
Тя смръщи вежди.
— За какво говориш, мътните те взели? Нито ти ме искаш, нито пък аз изгарям от страст към теб.
— Дори може да се каже, че вече съм ти противен — спокойно допълни Найтхоук. — Сега ще ме изслушаш ли?
— Щом си платил, ще те изслушам — сви рамене тя. — Ако за теб приятно прекарване означава да бъбриш с някого, тогава давай. Но се овладей, защото гледам, че взе да се ядосваш.
— Само съм леко нервиран — поправи я той.
— Ядосан, нервиран — каква е разликата? И в двата случая накрая аз ще го отнеса.
— С пръст няма да те пипна — успокои я Найтхоук. — Сега слушай внимателно. Няма да ти е трудно да познаеш, ако лъжа.
Тя го гледа дълго и с видимо любопитство.
— Добре, не лъжеш — каза най-накрая. — Можеш да започваш. Ти си приказвай, пък аз ще слушам.
— Казвам се Джеферсън Найтхоук. Това име говори ли ти нещо?
— Не. А трябва ли?
— Не е задължително. По някои места съм известен и като Перфектния убиец.
— Помня, четох някакви истории за Перфектния убиец като малка.
— Аз съм този.
— Не може да бъде — възкликна тя и седна на ръба на леглото. После се втренчи в него, а погледът й излъчваше едновременно любопитство и недоверие. — Той е умрял преди сто години.
— Пробвай пак. Лъжа ли според теб?
Тя отново смръщи вежди.
— Не — после замълча замислена. — Но това не е гаранция, че не си луд. Един ненормален човек може да си повярва, че е Перфектния убиец и аз няма да го хвана в лъжа, защото ще е искрен.
— Имаш основание да мислиш така — съгласи се Найтхоук. — Нека се уговорим така: ако започна да се държа подозрително, натисни бутона на алармата под възглавницата си и повикай тукашните горили от охраната. Дотогава ще приемем, че съм с ума си, затова ме изслушай внимателно. Все пак съм си платил.
Тя продължи да се взира в него, повече любопитна, отколкото изплашена.
— Добре тогава, Джеферсън Найтхоук, нека чуем твоята история.
— Като начало ще кажа, че съм клонинг на Перфектния убиец.
— Аз пък си мислех, че клонирането на хора е незаконно.
— В повечето случаи е така.
— Включително и в твоя ли?
— Най-вероятно — отвърна Найтхоук.
— Добре, разбрах, ти си клонинг — тя се приближи до бара и си наля едно питие. — И какво от това?
— Аз съм по-различен — имам спомените на оригинала.
Тя го изгледа от глава до пети, сякаш преценяваше колко струва.
— И това ли са способни да направят вече?
— Могат… И го направиха. Аз притежавам спомените на оригинала.
— И сега кой те преследва?
Найтхоук се усмихна.
— Аз съм по следите на някого.
— Да не би да съм аз? — тя рязко постави чашата на бара. — Че какво толкова съм ти сторила?!
Той поклати глава.
— Не, не си ти. Платиха ми да намеря и спася една жена, която е била отвлечена, и да елиминирам нейния похитител.
— Да „елиминираш“? — повтори тя. — Да не искаш да кажеш „да убия“?
— Точно така.
— Все още не мога да разбера какво общо имам аз с това.
— Похитителят е бунтовник — отвърна Найтхоук. — Него и момичето ги пази цяла армия. Няма да мога лесно да попадна там. Затова ще трябва да се вмъкна в организацията му под чуждо име. — Той помълча. — Навремето през 4986 трябваше да се внедря в банда разбойници…
— Ти?
— Не, имах предвид моя оригинал — раздразнен рече Найтхоук. — Понякога ми е много трудно да различа единия от другия. — Лицето му се сгърчи. — Той го е направил, но аз го помня.