— Но тези документи няма да излъжат никого! Отдалече ще си личи, че са фалшиви.
— Така е. Стражата би проверила внимателно всеки, който иска нещо. Обаче защо ще им е да се вторачват в човек, който е отишъл да раздава?
— Ами ако ме задържат в затвора?
— Киношита ще чака отвън. Ако не излезеш до час, той ще плати гаранцията или пък ще подкупи пазачите, от които зависи освобождаването ти.
— Добре тогава — склони Мелисанда. — А като се озова вътре какво да правя?
— Много просто — дай подаръците на затворниците и спомени пред всеки от тях имената на Касандра Хил и Ибн бен Калид. После запомни добре как са реагирали.
— Защо?
— Да не би да знаеш къде се намират двамата?
— Не, разбира се, че не.
— Е, нито пък аз. Но ако поведението или мислите на някой затворник ти подскажат, че той знае нещо повече, тогава ще го освободим под гаранция и ще го вземем с нас.
— Аз пък си мислех, че ти имаш нужда от мен!
— Онова, от което се нуждая, е закрила и сигурност и смятам да си осигуря и двете.
— А през това време ти какво ще правиш?
— Ще спя — отговори Найтхоук.
— Ще спиш?! — повтори тя, полуизненадана, полуразгневена.
— Кой знае кога ще ми се удаде да се наспя. В нашата професия се възползваш от всяка благодат, щом ти се удаде случай за това. А докато си почивам, компютърът ще ми осигури цялата информация за Синеокия.
— Ако Мелисанда попадне на човека, когото търсим, да го освободя ли под гаранция?
— Не — поклати глава Найтхоук. — Това е моя грижа.
— А защо да не ти спестя малко време?
— Ако преценката ти се окаже невярна и той си плюе на петите, опита се да ни убие или пък предупреди Ибн бен Калид, колкото и да ми е неприятно, ще трябва да те застрелям за назидание, че си ни накиснал в тая каша.
— Ясно — откликна незабавно Киношита. — Тогава всичко е в твоите ръце.
— Радвам се, че сме единодушни по всички въпроси — сухо отсече Найтхоук.
Осма глава
Когато тръгна отново към „Синия дракон“, Найтхоук внезапно изпита натрапчивото чувство, че някой го следи. Беше достатъчно опитен и не се обърна рязко назад. Въпреки това изострените му сетива сигнализираха за някакво едва доловимо движение зад него, отразено във витрините на магазините и металните врати на превозните средства, които префучаваха наблизо.
Ако някой искаше да го убие, досега да се е опитал. Затова предположи, че тази сянка или иска да говори с него, или държи да разбере накъде е тръгнал. Тъй като нямаше никакво съмнение точно къде отива — беше ходил само в „Синия дракон“ след като напусна кораба миналата вечер, а сега пак се здрачаваше — той реши, че мистериозният преследвач иска да поговорят.
Глождеше го един-единствен въпрос — дали да улесни онзи зад себе си или да го накара да се поизпоти. Ако бяха пратили убиец по следите му, най-уместно би било да свърне в най-близката улица — или както там му казваха в тоя влудяващ свят, пренаселен с хора и извънземни, да се притаи, да обезоръжи преследвача си и малко да го пораздруса. Това би било съвсем достойно представяне.
Въпреки това беше готов да се обзаложи, че Ибн бен Калид разполага с много повече убийци, отколкото той можеше да елиминира. Заключението, че е преследван от убиец, подхождаше повече на незрял и повърхностен ум като този на първия клонинг на Перфектния убиец.
Не. Колкото повече мислеше — а той мислеше доста бързо, както налагаха обстоятелствата — толкова повече се убеждаваше, че някой иска просто да поговори с него. Оставаше въпросът защо този някой ще иска да говори с Джеферсън Найтхоук — за всички Перфектния убиец беше мъртъв отпреди век. Това оставаше пълна загадка за него, но той реши скоро да я разплете.
Найтхоук забави крачка пред един ресторант на извънземни, специализиран за канфорити и лодинити, изчака, докато зърна във витрината познатото раздвижване зад себе си и влезе метр д’отелът — едно оранжево двуутробно същество от краганската раса, изглеждаше потресен, когато насреща му се изпречи човек, но успя навреме да се овладее и поведе Найтхоук към една от масите.