— Изчакайте ме тук — нареди той. — Аз трябва да изляза.
— Нали ще останем още един ден — запротестира Киношита, — защо трябва да го изкараме затворени в кораба?
— За да знам къде да ви намеря.
— Станал си ужасен тиранин.
— Ще те уведомя, когато настъпи демокрацията — отвърна невъзмутимо Найтхоук. — Дотогава или ще ми се подчиняваш, или прав ти път. Няма средно положение. — Той постави ръце на кръста. — Е, какво решаваш?
— И сам знаеш отговора — смутолеви Киношита. — Оставам. Това обаче не ти дава основание да се държиш като самодържец. Можеше поне да помолиш вместо да ни заповядваш.
— Чиста загуба на време.
— Че защо?
— Защото можехте да кажете „не“ и тогава пак трябваше да ви заповядвам.
Киношита неволно се усмихна.
— Имаш уникален подход към хората и проблемите.
Найтхоук напусна кораба, без да си направи труда да отвърне на усмивката му. Навън беше тъмно, а над земята се стелеше гъста мъгла. Той се отправи към сградата, където беше „Синия дракон“. Когато стигна, влезе в глухия и отдалечен вход на пансиона, долепи гръб към стената и зачака.
През входа сновяха напред и назад мъже, жени и извънземни същества, които минаваха само на крачка от него, без да подозират за присъствието му. Той продължаваше да стои напълно неподвижен на мястото си. Ако някой все пак го забележеше, сигурно би помислил, че спи. Това щеше да е и най-голямата грешка. Найтхоук дебнеше набелязаната жертва така, както хищникът в джунглата преследва своята плячка. Търпението му сигурно щеше да бъде възнаградено.
Той скочи на крака и излезе на тротоара толкова неочаквано, че човекът, когото чакаше, едва не се блъсна в него.
— Извинете! — изфъфли Николас, залитна тромаво настрани и едва не падна на земята. — Не ви видях.
— Няма нищо — отговори Найтхоук. — Затова пък аз ви видях.
Очите на младия човек се разшириха от учудване, когато го разпозна.
— Найтхоук! — възкликна той. — Какво правите тук?
— Чакам.
— Какво? А може би трябваше да попитам „кого“?
Найтхоук не каза нищо.
— Да не би мен да чакате?! — схвана най-накрая Николас. — И за какво съм ви нужен?
— Трябва да поговорим.
— За какво?
— За Ибн бен Калид.
— Едва ли знам нещо повече за него от вас самия — нервно отвърна Николас.
— На кораба ми има една балатайска жена — продължи Найтхоук. — Тя може да разбере дали лъжете.
— Тогава я доведете тук. Аз нямам какво да крия.
— Казахте, че ще говорите с Ибн бен Калид, когато го видите следващия път. Това означава, че сте се срещали и преди.
— Разбрали сте ме съвсем погрешно! — започна да се противи Николас. — Исках да кажа, че ако ми се случи да го срещна, ще говоря с него.
Внезапно студеното дуло на звуковия пистолет опря челото на Николас.
— Я повтори всичко отначало — хладно произнесе Найтхоук.
— Но нали вече ви казах — аз никога не съм срещал този човек!
— Това го чух, но не ти вярвам.
— Не можете да ме застреляте така хладнокръвно насред улицата! — извика Николас. — Синеокия ми каза всичко за вас! Може да сте голяма работа, но никога не сте били подъл убиец!
— Аз съм човек на закона — каза Найтхоук. — Удостоверението ми може и да е отпреди век, но все още е валидно. А ти укриваш данъци.
— Не можеш да го докажеш, дявол те взел!
— Но съпротива при арест мога да докажа.
— Как? Само твоята дума ще е срещу…
— Срещу какво?
Внезапно Николас застина на мястото си.
— Добре де, какво точно искаш да знаеш?
— Къде мога да го намеря.
— Нямам ни най-малка представа. Той се отбива в „Синия дракон“ веднъж на всеки три години — Николас поспря, за да си възвърне самообладанието. — Двамата със Синеокия обикновено отиват в задната стаичка и излизат отново след няколко минути. После той пие по нещо и си тръгва. Това е всичко, което знам.
— Откъде идва? — настоя Найтхоук. — А след това къде отива?
— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам?! — извика Николас. — Все някъде обаче трябва да си оставя кораба. Защо не провериш на космодрума и не ме оставиш на мира?
— Вече го направих. На космодрума никъде не е отбелязано Ибн бен Калид да е кацал някога тук. Най-вероятно използва друго име. Какво е то?
— Не знам!
Найтхоук освободи предпазителя на звуковия пистолет.
— С това ще пръсна мозъка ти като яйце на лагерен огън! Само че не желая смъртта на когото и да било. — Той изчака малко. — Ще те питам само още веднъж — какво име използва?
От тялото на Николас сякаш се изцеди и последната капка живот. Тялото му се отпусна като празна торба и той потъна в себе си.